— Не, Лорд Ворбис.
— Невинността ти е твоята броня, Брута. Не. Разбира се, че можеш да идеш в Библиотеката. Не се страхувам от никакъв ефект върху теб.
— Лорд Ворбис?
— Да?
— Тиранинът каза, че те не са направили почти нищо на Брат Мърдък…
Тишината разгъна безпокойната си дължина.
Ворбис каза:
— Той излъга.
— Да — Брута зачака. Ворбис продължи да гледа в стената. Брута се чудеше какво ли вижда там. Когато стана ясно, че нищо друго няма да стане, той каза: — Благодаря ви.
Той се оттегли заднишком няколко крачки, преди да излезе от стаята, за да може да надникне под дяконовото легло.
Сигурно е в беда, мислеше Брута, докато бързаше из двореца. Всеки иска да яде костенурка.
Опитваше се да погледне навсякъде, като избягваше дрехите на разсъблечените нимфи.
Формално Брута знаеше, че жените имат различна форма от тази на мъжете; той беше напуснал селото си чак когато стана на дванайсет години и дотогава някои от връстниците му вече бяха женени. А и Омнианството насърчаваше ранните женитби като предпазна мярка срещу Греха, макар че всяка дейност, включваща която и да било част от човешката анатомия между врата и коленете, беше повече или по-малко греховна.
Брута съжаляваше, че не е по-добър ученик, за да може да попита Бога си защо това е така.
После откри, че си мечтае Богът му да е по-интелигентен, за да може да му отговори.
Не е пищял за мен, мислеше си той. Сигурен съм, че щях да го чуя. Така че, може би, никой не го готви.
Някакъв роб, който лъскаше една от статуите, го насочи към Библиотеката. Брута затрополи по една пътека между колони.
Когато стигна до вътрешния двор пред Библиотеката, той беше препълнен от философи, всеки от които протягаше врат да види нещо. До слуха на Брута достигна обичайната сприхава караница, която показваше, че протича философска беседа.
В този случай:
— Тука имам десет обола, които казват, че не може да го направи пак!
— Говорещи пари? Това е нещо, което не можеш да чуеш всеки ден, Ксено.
— Да. И се канят да ти кажат довиждане.
— Виж какво, не ставай глупав. Това е костенурка. Тя просто танцува танца на съвкуплението…
Последва задъхана пауза. После един вид колективна въздишка.
— Ето!
— Това въобще не е прав ъгъл!
— Хайде де! Бих искал да те видя теб да се оправиш по-добре при тези обстоятелства!
— Какво прави сега?
— Хипотенузата, струва ми се.
— И ти наричаш това хипотенуза? Това е криволица.
— Не е криволица. Тя я чертае правилно, а ти я гледаш накриво!
— Обзалагам се на трийсет обола, че не може да направи квадрат!
— Давам четиридесет, че може.
Последва нова пауза, а след това оживление.
— Да!
— Това е по-скоро успоредник, мене ако питате — каза един раздразнен глас.
— Виж какво, мога да различа квадрат — когато го видя! А това е квадрат.
— Добре. Удвоявам или губя тогава. Обзалагам се, че не може да направи дванайсетоъгълник.
— Ха! Обзаложи се, че не може да направи седмоъгълник.
— Двойно или губя. Дванайсетоъгълник. Уплаши ли се, а! Чувстваш се малко avis domestica9? Дрън-дрън?
— Срамота е да ти обирам парите…
Последва нова пауза.
— Десет страни? Десет страни? Ха!
— Казах ти, че не си струва! Къде се е чуло и видяло костенурка да се занимава с геометрия?
— Още една щура идея, Дидактилос?
— Аз от самото начало го казах. Това е само една костенурка.
— Хубаво месо има по тия животинки…
Групата философи се разкъса като мина покрай Брута, без да му обръща внимание. Той зърна кръг от мокър пясък покрит с геометрични фигури. Ом седеше сред тях. Зад него стоеше двойка много мърляви философи и броеше една по една купчина монети.
— Как се справихме, Ърн? — попита Дидактилос.
— Стигнахме до петдесет и два обола, господарю.
— Виждаш ли? Нещата се подобряват с всеки изминал ден. Жалко, че не знаеше разликата между десет и дванайсет, обаче. Отрежи ѝ единия крак и ще си направим задушено.
— Да ѝ отрежа крак?
— Е, такава костенурка не можеш да я изядеш цялата наведнъж.
Дидактилос обърна лицето си към един дебел младеж с шатрави крака и червено лице, който гледаше втренчено към костенурката.
— Да? — каза той.
— Костенурката знае разликата между десет и дванайсет — каза дебелото момче.
— Това проклето животинче току-що ми загуби осемдесет обола — каза Дидактилос.
— Да. Но утре… — започна момчето, а очите му се изцъклиха, като че ли то внимателно повтаряше нещо, което току-що е чуло, — … утре… ще можете да получите поне три към едно.
Долната устна на Дидактилос увисна.