— Ще трябва да наводниш долината — каза Ърн.
— Искам да кажа, ако беше на колела.
— Ха да — саркастично отвърна Ърн. Денят се беше оказал много дълъг. — Да, ако имах ковачница и половин дузина ковачи и много помощ. Колела? Няма проблеми. Но…
— Ще трябва да видим какво можем да направим — каза Симони.
Слънцето беше на хоризонта, когато Брута, с ръка около раменете на Ворбис, стигна до следващия скалист остров. Беше по-голям от този със змията. Вятърът беше издялал камъните в мрачни, невероятни форми, подобни на пръсти. Имаше даже растения, втъкали се в цепнатините на скалата.
— Някъде има вода — каза Брута.
— Винаги има вода, даже и в най-лошите пустини — каза Ом. — Един, е, може би два инча дъжд на година.
— Подушвам нещо — каза Брута, а краката му престанаха да тъпчат пясъка и захрупаха по варовиковия сипей около каменните блокове — Нещо смрадливо.
— Вдигни ме над главата си.
Ом разгледа скалите.
— Така. А сега ме свали долу. И тръгни към онази скала, която изглежда като… която изглежда много неочаквано, наистина.
Брута се вгледа.
— Да, така изглежда — изграчи той, най-накрая. — удивително е като си помислиш, че е била издълбана от вятъра.
— Богът на ветровете има чувство за хумор — каза Ом. — Макар че е доста посредствено.
Близо до подстъпите на скалата с течение на годините бяха нападали огромни плочи, образувайки грапава купчина със сенчести отвори тук-таме.
— Онази миризма… — започна Брута.
— Може би животни идват да пият от водата — каза Ом.
Кракът на Брута се удари в нещо жълтеникавобяло, което отскочи настрани сред скалите с шум като от торба с кокосови орехи. В душната празна тишина на пустинята отекна силно.
— Какво беше това?
— Определено не беше череп — излъга Ом. — Не се безпокой…
— Навсякъде има кости!
— Е и? Ти какво очакваше? Това е пустиня! Хората умират тука! Това е много популярно занимание по тези места!
Брута вдигна една кост. Той беше, както добре знаеше, глупав. Но хората не си глозгаха сами костите след като умрат.
— Ом…
— Тук има вода! — извика Ом. — Ние се нуждаем от нея! Но… може би съществуват един-два проблема.
— Какви проблеми?
— Като при естествените опасности!
— Като например…?
— Ами, нали знаеш лъвовете? — отчаяно попита Ом.
— Тук има лъвове?
— Ами… малко.
— Малко лъвове?
— Само един лъв.
— Само един…
— … по принцип самотно създание. Най-страшни са старите мъжкари, които са изтиквани в най-неприветливите райони от по-младите си съперници. Те са зли по нрав, коварни и в крайна нужда губят всякакъв страх от човека…
Споменът избледня, като отпусна гласните струни на Брута.
— Такъв ли е и този? — довърши Брута.
— Въобще няма да ни забележи, щом се нахрани — рече Ом.
— Да?
— Те заспиват.
— След като се нахранят…?
Брута обърна поглед към Ворбис, който беше проснат до една скала.
— Нахранен? — повтори той.
— Това ще бъде добро дело — каза Ом.
— За лъва — да! Ти искаш да използваме него като примамка?
— Той няма да оцелее в пустинята. Освен това е причинил много повече злини на хиляди хора. Ще умре за добра кауза.
— Добра кауза?
— На мен ми харесва.
Чу се ръмжене, някъде откъм канарите. Не беше високо, но беше звук със сила в него. Брута отстъпи назад.
— Ние не хвърляме хора на лъвовете ей-така!
— Той го прави.
— Да. Но аз не.
— Добре, ще се качим върху някоя от плочките и когато лъвът започне да го яде, можеш да му разбиеш главата с камък. Може би ще се отърве само с ръка или крак по-малко. Въобще няма да усети, че му липсва.
— Не! Не можеш да причиниш това на хората, само защото са безпомощни!
— Знаеш ли, не се сещам за по-подходящ момент?
Чу се ново ръмжене откъм скалистата купчина. Звучеше по-близо.
Брута погледна отчаяно надолу към разпилените кости. Сред тях, полускрита сред останките, имаше сабя. Беше стара и не добре направена и ерозирала от пясъка. Той я вдигна предпазливо за острието.
— Другия край — каза Ом.
— Знам!
— Можеш ли да я използваш?
— Не знам!
— Наистина се надявам, че схващаш бързо.
Лъвът се появи. Бавно.
Пустинните лъвове, знае се, не са като лъвовете от степта. Те са били там и тогава, когато голямата пустиня е била зелена гора11. После е имало един период от време, когато са се излежавали през по-голямата част от деня, изглеждали са величествени, помежду редовните хранения с кози12. Но гората се превърнала в шубрак, шубракът се превърнал в, ами, по-беден шубрак, а козите, хората и, в крайна сметка, дори и градовете, се изнесли.
11
т.е. преди обитателите да са пуснали козите да опасат навсякъде. Нищо не може да направи по-голяма пустиня от една коза.