— Понтус, ти си най-блестящият от всички — каза Размус, загледан влюбено копнежно в очите на Понтус.
Прик се засмя.
— Защо точно аз трябва да имам брат? — попита тя Йоахим.
Всъщност тя от сърце искаше да има брат, и във всеки случай точно това дяволито жребче с блестящи очи, което в дълбоката си същност бе толкова добро, и което тя страстно бе обикнала от мига, когато го бе зърнала в бебешкото кошче. Въпреки това беше прекрасно и да се разхождаш из градчето с Йоахим, и да бъдеш най-блестящата от всички. Какво можеше да направи, задето две малки момчета й се присмиват? В някакъв прилив на пролетно настроение тя разтвори ръце, прегърна Размус и бързо и здраво го притисна към себе си.
— Все пак той е прекрасен малчуган!
Нейният прескъп малчуган, малкото й братче се бранеше срещу силите на любовта. Това бе страхотно глупаво! Такава като Прик не биваше да бъде пускана на улицата. Тя не вършеше нищо друго, освен глупости и невинните хора страдаха от това, че поради независещи от тях обстоятелства се е случило точно тя да им бъде сестра.
— Остави ме! — изкрещя Размус с глас, който от негодувание прозвънтя съвсем пискливо. — Опитай поне на улицата да се владееш мъничко.
Прик се засмя меко и закачливо, после улови отново Йоахим за ръка и забрави напълно, че има брат.
— О, човече — каза Понтус и погледна подир Прик и Йоахим. — Тези съвсем са мръднали! Дано не ни се случва!
Размус се засмя.
— Да станем такива? Е, за щастие не съществува никаква опасност!
Токер подскачаше наоколо и невъобразимо лаеше. Той очевидно бе на мнение, че едно малко куче, избягало от дома само за да срещне любимия си стопанин, няма нужда непрекъснато да стои наоколо и да гледа как хората се прегръщат. Ако някой трябва да бъде прегърнат, то това беше именно Токер. Така реши и стопанинът му. Прегърна го и го притисна отново здраво до себе си, галеше го и му говореше с възможно най-нежния си глас:
— Колко си миличък, Токер.
Тогава Понтус се закиска.
— Опитай поне на улицата да се владееш мъничко. Не каза ли сам точно това?
— Тц — отговори Размус. — С един пес е нещо съвсем различно.
След това внезапно млъкна и се заслуша. Отново можеше да се чуе онази примамлива духова музика. Тя се приближаваше откъм пазарния площад. Идваше все по-близо и все по-близо и вече преминаваше с един камион по улицата отсреща. В отвореното ремарке седяха седмина ученици от оркестъра на основното училище и свиреха с все сила. Месинговите им инструменти блестяха на слънцето и с много зор те успяваха да изстискат от тях нещо като „Тържественото влизане на гладиаторите“. Всички деца от всички възрасти във Вестанвик следваха пътя на гладиаторите. Те маршируваха след камиона в такт с празничните звуци и четяха с блаженство големите плакати, закачени от двете страни на ремаркето. Размус и Понтус също ги прочетоха.
Увеселителният парк гостува на пазара „Вестан“!
Представление на световноизвестния гълтач на мечове Алфредо!
Въртележки, стрелбища.
Всички са добре дошли!
— О! — възкликна Размус.
Понтус кимна в знак на съгласие.
— Да, но това струва пари. Имаш ли някакви?
Размус подхвърли във въздуха петачето и отново ловко го улови.
— Страшно много! Цял петак! С него можем да купим половината панаир — горчиво рече той.
Но Понтус не бе толкова унил.
— Ще се наложи да продадем нещо от нашето старо желязо, тогава ще успеем.
Размус кимна. Колко оскъден би бил все пак животът на един беден ученик с петдесет йоре1 джобни пари за седмица, ако той не беше поне мъничко предприемчив! Размус и Понтус отдавна го бяха проумели. В целия Вестанвик нямаше други толкова предприемчиви събирачи на вторични суровини и всякакви отпадъци, като тях двамата. Те непрекъснато бяха в акция. Изравяха разхвърляни наоколо празни бутилки и късове ръждиво желязо, както прасетата изравят корени, и триумфиращо влачеха торбите в своя лагер малко по-нагоре от Пазара на въшките. Понтус принадлежеше към една от старите, почитани фамилии, които живееха около Пазара на въшките. Обитаваше голяма и противна стара къща с много квартиранти. В нейното мазе „Обединено старо желязо АД, Съдружие на Понтус Петерсон и Размус Персон“ имаше склад, за което съобщаваше и една изрисувана табела върху вратата на мазето, и насочваше всекиго.
Да посетиш панаира само с петдесет йоре в джоба си можеше да се определи само като истинска беда. Тук трябваха пари. Размус и Понтус тръгнаха към Пазара на въшките, само за да хвърлят по един поглед за начало и за да пресметнат горе-долу какъв капитал ще им е нужен, за да прекарат добре. Те застанаха пред входа и загледаха с огромно желание въртележките и стрелбището. О, тук имаше огромни възможности за прахосване на пари.