През декември миналата година Франц Стефан Лотарингски бе навършил двайсет години; ясните му сини очи ме гледаха така, че всичко в главата ми се обърка. Сърцето ми препускаше под тесния корсет на копринената рокля, избродирана с рози. Дали той забелязваше движението под плата?
— Какво ще правя, ако ме напуснете? — прошепнах, нарушавайки мълчанието, и сплетох неспокойни пръсти между гънките на полата си.
— Няма да ви остава време да мислите за мен, Тереза — весело отвърна той. — Денят ви е запълнен с уроци. Покрай часовете по музика и пеене, по рисуване с пастелни бои и всички останали неща, които трябва да учи една престолонаследница, няма място за безполезни мисли за някакъв си лотарингец. Сигурно ще сте ме забравили още преди каретата ми да е напуснала предградията на Виена.
— Аз не забравям приятелите си — кипнах от възмущение аз. — А ние с вас сме приятели, нали? — додадох подозрително след кратка пауза и плахо протегнах ръце към него.
Той ги сграбчи.
— Как можете да се съмнявате, Тереза?
Що за въпрос! Защото през дванайсетата година от своя живот се научих да се съмнявам във всичко. Нима целият двор не бе очаквал да ни обявят за сгодени? Нима и най-глупавият коминочистач не знаеше, че лотарингският принц бе възпитан във Виена, за да се ожени за престолонаследницата? Защо обаче осемнайсетият рожден ден на Франц Стефан отмина, без баща ми, императорът, да вземе решението, което всички чакаха? Защото тогава бях твърде млада?
Ето, сега бях пораснала с две години, а вместо това той му бе позволил да замине за родината си и да наследи покойния си баща. Това ли беше развръзката на една политика, целяща да обвърже Лотарингия с Австрия? Краят на моите мечти? Защото аз не желаех друг съпруг освен любезния принц със засмените очи.
По онова време не знаех нищо за застрашеното равновесие на европейските сили. За това, че срещу признаването на Прагматическата санкция[8] императорът бе обещал да уреди брака ми с принц, чиито интереси да бъдат насочени против Франция и който да не представлява заплаха за великите морски сили Испания и Англия. Най-напред това беше Клеменс Лотарингски, а след смъртта му — следващият син, Франц Стефан.
От край време Франция бе хранила апетити към Лотарингия. Майката на Франц Стефан, дъщеря на онази Лизелоте Пфалцска, която се бе омъжила за брата на Краля Слънце, трябвало да направи първия пробив в крепостта, наречена Лотарингия. Ала кралят на Франция подценил херцог Леополд, когото събрал със знатната невеста. Лотарингецът предпочел да се съюзи със своя приятел и братовчед — с моя баща, императора, Карл Шести Хабсбургски. Алиансът трябваше да бъде увенчан с женитбата на техните деца; в този случай императорът дори се примиряваше с факта, че майката на бъдещия ми съпруг произхожда от френското кралско семейство. Между Хабсбурги и Бурбони цареше вражда след Войната за испанското наследство.
За мен обаче имаше значение само, че най-скъпият ми приятел в двореца сега бе станал управляващ херцог на Лотарингия и трябваше да встъпи в тази си длъжност в своята резиденция в Люневил. Майка му го очакваше там с нетърпение.
— Винаги ще бъдем приятели, Резерл — нежно потвърди Франц, наричайки ме с галеното ми детско име, което използваха само близките членове на семейството и любимите ми приятелки от най-личните фамилии на страната.
За първи път не посмях да му повярвам. Наистина ли решението за или против това приятелство зависеше от нас двамата — или последна дума имаше политиката?
Досега не се бях замисляла какво означава да бъдеш наследницата на императора. Изучавах прилежно всичко, което се изискваше от мен, но най-голямо удоволствие ми доставяха уроците по музика и рисуване. В този момент обаче с ужас проумях, че занапред ще трябва да обръщам повече внимание на обясненията на господин придворния библиотекар Шпанагел.
Заминаването на Франц Стефан бе продиктувано единствено от държавническото изкуство. Отлично знаех, че раздялата беше трудна и за баща ми. За него той бе не само племенник, но и синът, с който съдбата упорито отказваше да го дари. Щом дори императорът бе принуден да се подчини на дипломатическите обстоятелства, то това държавническо изкуство се оказваше по-важно за живота ми, отколкото бях предполагала.
— Непременно да ми пишете — примолих се на принца аз, неохотно приемайки факта на неговото заминаване. — Колкото може по-често, за да знам как сте. Аз пък ще ви отговарям.
8
Прагматическа санкция — издадена през 1713 г. от император Карл VI, последен от мъжете в рода на Хабсбургите. Тя провъзгласява неделимостта на хабсбургските владения, които се предават по наследство на най-големия син, а когато няма такъв — на най-голямата дъщеря. — Бел.прев.