Графиня Фукс пък майсторски владееше изкуството да ме отклонява от темата. Този път обаче удари на камък, твърде присърце ми беше проблемът.
— Целият дворец обсъжда темата за кого да се омъжа, защо аз да не говоря за това?
— Защото ви спохождат глупави мисли, Тереза.
Действително. Мислите ми летяха към Лотарингия. Тя знаеше това, нали съвсем наскоро ми чете конско, че не ми подобавало непрекъснато да споменавам името на младия херцог.
— Хората приказват, че татко вижда в лицето на Франц Стефан сина, с който мама не можа да го дари — твърдоглаво повторих аз дочутите дворцови клюки. — Ако Франц се ожени за мен, той ще бъде син на татко и следващият император. Затова трябва най-после да се върне във Виена. Империята има нужда от своя наследник.
— Империята си има наследница — невъзмутимо заяви графинята. — В крайна сметка нали от 1713 година съществува Прагматическата санкция. Ако императорът, да пази Господ, умре без син, на трона ще го наследи най-голямата му дъщеря. Как ли ще стане това обаче, след като тя постоянно се отдава на глупави мечти, вместо да си учи уроците, както подобава на една наследница…
— Вече приключих с тях, мами Фукс — посочих аз листовете, които лежаха разбъркано върху малкото писалище, понеже, ходейки напред-назад, правех толкова вятър с полите си, че те се разхвърчаха отново и отново. — Написах си домашните рано тази сутрин, защото не ми се спеше. А като свърших, приготвих и това писъмце…
Графинята въздъхна тежко при вида на многократно сгънатия и запечатан лист хартия, който измъкнах от диплите на полата си.
— Ще бъдете ли така добра да го поверите на лотарингския пратеник мосю Жакмен, а той да го предаде на херцога, мила ми Лисичке[9]?
— Не знам дали е за добро — усъмни се моята гувернантка, ала все пак пое писмото.
— За добро е, защото той ще се върне — инатливо отвърнах аз. — Нали ми обеща, пък и татко специално го е избрал за мен.
— Може би сега императорът гледа по друг начин на нещата, Тереза. Аз бих…
— Маестро Вагензайл е тук за урока по музика. — В стаята доприпка Нейно Императорско Височество ерцхерцогиня Мария Ана и прекъсна разговора, който и без това се въртеше в кръг. Тя беше с една година по-малка от мен — не само моя сестра, но и най-добрата ми приятелка. — Не го карай да чака, Тереза, ако искаш да усвоиш до съвършенство арията си за татковия имен ден. Вчера пееше малко нечисто в средната част — напомни ми тя.
Изпълнението на кантатата „Germania il di che spende sagro all Augusto nome"[10] беше предвидено за 4 ноември 1730 година, а аз трябваше да изпея първата си голяма ария в нея. Стрелнах с поглед моята „ая", за да се уверя, е скрила писмото ми от любопитните очи на Мария Ана, и бързо последвах сестра си в музикалната стая. Италианските песни и арии, толкова модни в момента, ми даваха възможност да дам воля на скритите си чувства, та затова не желаех да пропусна нито минута от уроците.
При все това често намирах за странно вавилонското стълпотворение от множество езици, което определяше всекидневието ни. Официалният език в двора беше френският. Дворцовият церемониал си служеше с испанския. Музиката, поезията и песните идваха при нас почти само на италиански, а задушевното виенско наречие на немския се използваше в тесен семеен кръг. Само там императорът наричаше мен Резерл, а майка ми, императрица Елизабет Кристина — Лизел. Когато искаше да бъде особено мил с нея и предполагаше, че никой от нас не го чува, дори й казваше „моята бяла Лизел". Може би защото ненапудрената сребристо руса коса на майка ми имаше особено красив оттенък, а кожата й, по-специално тази на ръцете, беше прекрасно светла, почти бяла като алабастър.
И аз като всички останали се възхищавах на императрицата. В моите очи тя дори беше единствената истинска императрица, защото понастоящем имаше още две жени, на които се полагаше тази титла: леля ми Вилхелмина, вдовицата на император Йозеф, брата на баща ми, който бе починал от едра шарка, и баба ми, императрица Елеонора, майката на двамата братя. Миналата година обаче леля Вилхелмина се бе оттеглила в манастир — факт, който посрещнахме с тайно облекчение. Никой не тъгуваше за нея, тъй като тя беше прекалено набожна дори за нашия строг християнски двор.
В този двор мама беше звездата, затъмняваща с блясъка си сестрите на императора, придворните дами и аристократките от най-старите дворянски родове. Освен това тя владееше изкуството да се справя елегантно както с йерархията на всички тези дами, така и с мрачните настроения на моя баща. Никой не можеше да направи нещо през главата на императрицата, тя бе избрала и мами Фукс за моя гувернантка. Мама владееше виенския двор и живота на дъщерите си.
10
„Germania il di che spende sagro all Augusto nome" (ит.) — „Германия, денят, който сияе в чест на височайшето име" от Антонио Калдара (1670–1736), италиански композитор, капелмайстор на Виенския императорски оркестър. — Бел.прев.