— Концентрация, Ваше Императорско Височество — смъмри ме маестро Вагензайл, забелязал, че мислите ми са къде ли не, само не и в изпълнението ми. — Дори превъзходен талант като вашия се нуждае от дисциплина и школуване.
Сведох засрамено глава. Макар да бе казал „Императорско Височество", той вероятно имаше предвид „малка глупачке". При това аз полагах много по-голямо старание на уроците по музика, отколкото в часовете по история, езици или на лекциите по история на църквата. По-голямо дори от това на уроците по танци и рисуване, които най-много ценях след музиката. Наистина ми оставаше много малко време да се отдавам на копнежи за един определен млад херцог.
По тази причина аз, за щастие, почти нямах възможност да размишлявам върху слуховете, които ме женеха ту за испански
Бурбон, ту за баварец, ту даже за саксонец. Въпреки това тревогата постоянно дебнеше в периферията на съзнанието ми, затова се доверих на майка ми, след като цяла Виена започна да приказва, че високоуважаваният принц Ойген[11], най-големият австрийски пълководец, се обявил публично срещу евентуалната връзка с Лотарингия.
— Вярно ли е, че настоявал да се омъжа за германски княз, мамо? — нервно попитах аз. — Ами че тези, които са свободни, до един са много по-малки от мен. Същински деца.
— И ти си дете — кротко отвърна императрицата и подръпна грижливо навитата къдрица, паднала на раменете ми от вдигнатата на кок коса. — Ти си наша дъщеря, а не на принц Ойген. Когато му дойде времето да обсъждаме въпроса с твоя брак, императорът и аз ще решаваме кой е подходящият мъж за теб, а не някакъв стар военен, все едно с колко заслуги се е окичил.
— Какво има да се решава? Та нали той… лотарингецът…
— Шът! Приключихме — укори ме императрицата и се върна към писмото, което пишеше, преди да нахълтам в кабинета й. Хвърли ми дяволит, многозначителен поглед и потопи перото в мастилницата. — Да добавя ли много здраве от теб? Тъкмо пиша на принц Стефан, за да му честитя именния ден.
Почувствах как от радост ме обливат ту студени, ту горещи вълни. Мама беше на моя страна! Потвърдила го бе без думи. Преглътнах.
— Кажете му, пишете му… — напразно търсех подходящия израз.
— Ще му пиша, че и ти му честитиш и че никой в двореца не е заинтересован от благополучието му повече от теб. Харесва ли ти?
Закимах усърдно, при което от изкусната ми прическа се изплъзна още един къдрав кичур, а няколко фиби изтракаха по лъснатия под на императорския салон в „Хофбург".
— Благодаря Ви, скъпа майко — спомних си за добрите маниери аз и направих особено дълбок реверанс пред императрицата.
С крайчеца на окото си видях как тя размени усмивка и поглед с мами Фукс, която, както обикновено, стоеше на заден план. Поне се усмихваше отново. Откакто миналата година почина сестра ни Мария Амалия, майка ми плачеше много и изливаше мъката си пред Бога с безброй молитви и заупокойни меси. Макар всички да скърбяхме за малката, майчината скръб сякаш бе безкрайна. Не можеше да прежали най-малката си дъщеря, която си отиде едва на пет годинки.
Радвах се да видя, че най-после е преодоляла мъката си и отново крои планове. Планове, които да осигурят щастието на голямата й дъщеря? Сърцето ми произнесе безмълвна молитва и я изпрати към небесата. Молитвите никога не могат да навредят, нали…
— Смяташ ли, че ще му се харесам?
Завъртях се бавно около собствената си ос, а Мария Ана присви очи, бавейки се да сподели сестринската си оценка. По случай празненството за петнайсетия ми рожден ден и тя бе получила прекрасна нова рокля от тафта в прасковен цвят. Ала колкото и хубава да беше, колкото и пищно да се диплеше бродираната й с цветя пола, тя не можеше да се мери с моята.
Тъмносиният метален нюанс на тежката коприна подчертаваше нежната ми кожа и вдигнатата на кок коса. По корсажа блестяха избродирани със златни конци арабески, а правоъгълното деколте и ръкавите бяха обточени с искрящо бяла брюкселска дантела. Тясната горна част завършваше в изострена талия; наниз от кремави перли красеше колосания кант, от който започваше богато надиплена пола, стигаща чак до нозете ми, обути в нови пантофки. Други нанизи от перли пристягаха ръкавите на височината на лакътя, така че дантелените маншети се спускаха над китките на ръцете подобно на бял водопад.
11
Принц Ойген — Франсоа-Йожен, принц на Савоя-Каринян, австрийски благородник и генерал, участвал активно в Австро-турската война (1667–1700), Войната за испанското наследство (1701–1714) и Австро-турската война (1716–1718). — Бел.прев.