Заради беглите си познания по физика, Кафлън не можеше да разбере технологията на фонтана. Някъде на екватора, на място наричано Тарсис Монтс, беше вкопан дълбоко под марсианската повърхност линеен ускорител. Той изстрелваше в небето серия метални обръчи, всеки с диаметър около метър и тежък почти килограм, които, движейки се с няколко десетки километра в секунда, създаваха огромна кинетична енергия. В най-високата точка на полета си, потокът от обръчи навлизаше в електромагнитен тороид2, който действаше като скрипец и го изкривяваше обратно с нарастваща, според гравитационното ускорение, скорост към повърхността. Оттам потокът навлизаше в друг тороид, който го прехвърляше обратно към акселератора. Така се получаваше примка от летящи обръчи. Системата приличаше на верига от халки, задържани едновременно от силите на инерцията и магнетизма.
Фонтанът се издигаше от кладенеца в Тарсис Монтс почти до стационарна орбита. След като беше пусната в експлоатация орбиталната станция, инженерите бяха изградили и прикрепили множество сглобяеми предпазители към неговия долен периметър като преграда срещу случайните ветрове на повърхността и същевременно изместваха по-високите сегменти на изток, за да компенсират кориолисовите сили3 на планетата.
В началото за задвижването на потока беше необходима девет десети от енергията на системата. Летящите обръчи поемаха цял квадрилион вата електричество, достатъчно да захрани индустриалния сектор на средно голяма луна. То идваше от слънчевите ферми и ядрените централи, построени за целта на планетата. След като системата веднъж бе балансирана, тя се нуждаеше единствено от незначително количество електроенергия, за да поддържа стабилността на потока и структурите, които го крепяха над кладенеца. Едва тогава електрическите централи можаха да се съсредоточат към нуждите на местната икономика.
Фонтанът се нуждаеше от малко количество енергия, нужна да замести незначителния обем кинетична енергия, която товарните манипулатори излъчваха под формата на електричество. Те използваха това течение, за да прехвърлят товарите и пътническите капсули от и към междупланетните кораби, прелитащи над кулата във взаимопресичащи се орбити. Електричеството захранваше и товарния катапулт, който изстрелваше стоки и хора по външната обвивка на кулата между горната и долната станция.
Въпреки че при построяването й системата струваше милиарди Нови марки, сега тя спестяваше годишно толкова, а дори и повече от цената на ракетните двигатели и благодарение на нея се избягваха честите пиротехнически трагедии, свързани с използването на космическите совалки. Тъй като работеше изцяло с електричество, фонтанът беше тих, незамърсяващ и безопасен като тролей. На практика, тази система копираше намиращите се на Земята и управлявани от ООН фонтани: в Порто Сантана — Бразилия, Кисмею — Сомалия и Букитинги — Индонезия. Всички те, както и този в Тарсис Монтс, бяха разположени на екватора и използваха геостационарни транзитни точки, въпреки че технологията действаше на всички ширини и дължини. Например малкият фонтан Циолковски бе доста отдалечен от Лунния екватор.
Железният състав на летящите обръчи, които изграждаха марсианския фонтан, предизвикваше моментни силови потоци в металната структура на кулата — това се изразяваше в йонизацията по външната й повърхност. На фона на изпъстреното със звезди пространството, Деметра забеляза с периферното си зрение аура от синкава светлина. Но с приближаването повърхността на планетата и навлизането в марсианската атмосфера, мракът премина в оранжево-розово сияние, а светлосиният ореол се превърна в лилава патина върху калена стомана.
Цветовете на майка й.
След седем месеца микрогравитация в транспортния кораб, идващ от Земята, Деметра все още се намираше в безтегловност, плувайки по корем, с крака над нивото на главата, щастлива, че най-накрая свърши със задължителните тричасови физически упражнения, провеждани всеки ден по време на пътуването. Тя мразеше да бяга по пътеката с увесени на краката и ръцете тежести, въпреки че усилието бе стопило 13 паунда от теглото й.
Като изви врат и притисна брадичка до студеното стъкло, или какъвто и да бе прозрачният материал на илюминатора, тя се опита да погледне надолу, за да види основата на фонтана. Изглеждаше така, сякаш виолетовата светлина докосва земята в една широка калдера4 на плитък вулканичен конус. Деметра си помисли, че това е самият Олимпус Монт, но реши да провери предположението си с персоналното хроно, което постоянно бе свързано с локалната компютърна мрежа. Надяваше се, че транзитната капсула има антена, поставена кой знае къде, за удобство на пътниците и техните слуги.