Ето я и нея! Госпожа Гутиерес, ужасно дебела и шумна като джубокс, говореше със съседи в отсрещния край.
— Мила госпожо! — извика господин Масинело Пиетро. — Довечера отивам в затвора! Спечелихте войната. Давам ви сабята си, сърцето си, душата!
Госпожа Гутиерес прекоси тежко двора.
— Какво? — попита тя, сякаш не можеше да го види или чуе.
— Вие казахте на полицията, полицията каза на мен, а аз се изсмях! — Размаха ръка с два щръкнали пръста. — Надявам се да сте щастлива!
— Не съм се обаждала на никаква полиция! — възмутено рече тя.
— Ах, госпожо Гутиерес, ще напиша песен за вас!
— Някой друг трябва да го е направил — настояваше тя.
— И когато днес тръгна към затвора, ще имам подарък за вас — поклони се Пиетро.
— Казвам ви, че не съм била аз! — извика тя. — Вие и цапнатата ви уста!
— Поздравявам ви — искрено рече той. — Вие сте добросъвестна гражданка. Цялата мръсотия, шум и шантави работи трябва да се разкарат.
— Вие… ах, вие! — Не намери какво повече да каже тя.
— Танцувам за вас! — пропя той и се прибра с валсова стъпка.
Късно следобед сложи червената си копринена бандана2, огромните златни обеци, червения пояс и синята жилетка със златните ширити. Надяна тесните бричове и обувките с катарами.
— Хайде! Една последна разходка? — каза на кучетата си и излязоха от магазинчето. Пиетро мъкнеше преносимия фонограф под мишница и се мръщеше от тежестта му — стомахът и тялото му не се чувстваха добре от известно време, нещо не беше наред. Не можеше да вдига тежко с предишната лекота. Кучетата щъкаха около него, папагалчетата надаваха шумни крясъци на рамото му. Слънцето се бе снишило над хоризонта, беше прохладно и тихо. Той гледаше всичко, сякаш го вижда за първи път. Казваше добър вечер на всекиго, махаше, отдаваше чест.
На сергията за хамбургери остави фонографа да вие и съска върху един стол. Хората се обръщаха да го гледат как се гмурва в песента и изскача на повърхността, сияещ от смях. Щракаше с пръсти, тактуваше с крак и подсвиркваше тихо със затворени очи, докато симфоничният оркестър се рееше през Щраус. Кучетата се подредиха в редица пред него. Папагалчетата изпърхаха на земята. Той се въртеше на място и виждаше размазаните лица на стреснатата, но отзивчива публика.
— Пръждосвай се! — рече продавачът на хамбургери. — Това тук да не ти е операта?
— Благодаря ви, добри приятели! — Кучета, музика, папагалчета и Пиетро изчезнаха в нощта, сподиряни от нежните звуци на звънчетата.
На ъгъла той запя на небето, на новоизгрелите звезди и на октомврийската луна. Повя вечерен ветрец. От сенките го гледаха усмихнати лица. Пиетро отново намигна, усмихна се, засвири, завъртя се.
И видя всички лица, надничащите лица. И смълчаните къщи с техните смълчани обитатели. И докато пееше, се запита защо е последният пеещ на света. Защо никой не танцува, не отваря уста, не намига, не стъпва наперено, не ликува? Защо светът е така смълчан, със смълчани къщи и мълчаливи лица? Защо хората гледат, а не танцуват? Защо всички са зрители, а той — единственият изпълнител? Защо са забравили онова, което той винаги е помнил? Домовете им — мънички, заключени, притихнали. Неговата къща, неговото магазинче, неговата Ясла — съвсем различна! Изпълнена с чуруликане и птичи песни, с шумолене и шепот на лапи, козина и онзи звук, който издават примигващите в тъмното клепачи. Фонографът му не спира в полунощ, в два, в три, в четири сутринта, самият той пее със зейнала уста, открито сърце, затворени очи, напълно изключил света — всичко е само звук. А ето че сега е сред къщи, които се заключват в девет, заспиват в десет и се събуждат чак на сутринта след дълги часове дрямка. А вътре хора, на които им липсва само траурната лента на входната врата.
Понякога, докато тичаше покрай тях, те си спомняха за момент. Понякога изписукваха един-два тона или потропваха несъзнателно с крак, но най-често единственото им движение бе да бръкнат в джобовете си за петаче.
Навремето, помисли си Пиетро, навремето имах много петачета, много долари, много земя, много къщи. И всичко изчезна, а аз си изплаках очите и се вцепених като статуя. Дълго време не можех да помръдна. Убиха ме на място, все вземаха и вземаха. И реших, че никога вече няма да позволя да ме убият отново. Но как? Какво имам, което хората могат да вземат, без да ми причинят болка? Какво мога да им дам, а да си остане мое?
Отговорът, разбира се, беше — дарбата.
Дарбата ми! — помисли си Пиетро. Колкото повече я раздаваш, толкова по-добра става, толкова повече расте. Хората с дарба трябва да се грижат за света.
2
Bandana (исп.) — стилен аксесоар за глава — подплатена или не кърпа, която обикновено се завързва отзад — Б.ред.