— ПЪРВО, ГОСПОЖО ВИХРОНРАВ… ЩЕ СИ РАЗМЕНИМ КАРТИТЕ.
Той смени местата на двете купчинки и кимна.
— Е, ГОСПОЖО?
Баба Вихронрав си погледна картите и ги хвърли на масата.
— ЧЕТИРИ ДАМИ. ХЪМ. МНОГО СИЛНА РЪКА.
Смърт също си погледна картите, после срещна нетрепващия взор на нейните сини очи.
Никой от двамата не помръдваше.
Накрая Смърт остави картите на масата.
— ЗАГУБИХ. ИМАМ САМО ЧЕТИРИ АСА.
Пак се взря за миг в очите на Баба. Дълбоко в кухините на черепа му просветваше синьо сияние. И може би за недоловима частица от секундата, незабележимо дори за най-внимателния наблюдател, едната синя точица примига.
Баба кимна и протегна ръка.
Гордееше се със своята способност да преценява хората по погледа и ръкостискането, което в този случай беше доста смразяващо.
— Вземи кравата — промълви тя.
— ТЯ Е ЦЕННО ЖИВОТНО.
— А кой знае какво ще излезе от туй дете?
Смърт стана и посегна да си вземе косата.
— ОХ…
— А, да — подхвърли Баба, щом атмосферата се поразведри малко, — нямаше как да не забележа, че доста предпазливо боравиш с тая ръка.
— Е, НАЛИ ЗНАЕШ КАК СТАВА — ПОВТАРЯЩИ СЕ ДВИЖЕНИЯ И ТЯМ ПОДОБНИ…
— Може да загазиш сериозно, ако си небрежен.
— КОЛКО СЕРИОЗНО?
— Искаш ли да погледна?
— ЩЕ БЪДЕШ ЛИ ТАКА ДОБРА? НАИСТИНА ВЗЕ ДА МЕ НАБОЛЯВА В ПО-СТУДЕНИТЕ НОЩИ.
Баба се изправи и понечи да опипа ръката, но пръстите й минаха направо през костта.
— Виж какво, вземи да се направиш по-веществен, ако искаш да помогна с нещо…
— ВЕРОЯТНО КАТО МИ ПРЕДПИШЕШ ШИШЕНЦЕ ЗАХАРОЗА И АКВА?
— Захар и вода ли? Знаеш, че те са за по-твърдоглавите, на които им е трудничко да мислят. Хайде, дръпни тоя ръкав по-нагоре. Не се дръж като голямо дете. Какво лошо бих могла да ти сторя?
Ръцете й докоснаха гладка кост. Бе попадала и в по-лошо положение. По тези кости поне никога не бе имало плът.
Опипа, поумува, стисна и завъртя…
Чу се щракане.
— ОХ!
— Сега опитай да я вдигнеш над рамото.
— Ъ-Ъ… ХЪМ… ДА. НАИСТИНА МИ СЕ СТРУВА, ЧЕ СЕ ДВИЖИ МНОГО ПО-СВОБОДНО. НЯМА СЪМНЕНИЕ. ИСКРЕНО СЪМ ТИ БЛАГОДАРЕН.
— Ако пак започне да те мъчи, знаеш къде живея.
— БЛАГОДАРЯ ТИ. МНОГО ТИ БЛАГОДАРЯ.
— Ти знаеш къде живее всеки. Във вторник сутрин ще е по-удобно. Тогаз обикновено съм си вкъщи.
— ЩЕ ЗАПОМНЯ. БЛАГОДАРЯ ТИ.
— Но в твоя случай ще искам предварителна уговорка. Без да се обиждаш.
— БЛАГОДАРЯ.
Смърт си тръгна. След миг кравата изохка немощно. Само звукът и лекото провисване на кожата отбелязаха прехода от живото същество към изстиващото месо.
Баба взе детето на ръце и пипна челото му.
— Вече няма треска.
— ГОСПОЖО ВИХРОНРАВ… — обади се Смърт от прага.
— Слушам, господине.
— ТРЯБВА ДА ЗНАМ ЕДНО НЕЩО. КАКВО ЩЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ, АКО НЕ БЯХ… ЗАГУБИЛ?
— На карти ли?
— ДА. КАКВО ЩЕШЕ ДА НАПРАВИШ?
Баба внимателно остави бебето на одеялото и се усмихна.
— Ами като за начало… щях да ти строша проклетата ръка.
Агнес остана будна до късно просто заради новата обстановка. В Ланкър повечето хора си лягаха — съгласно поговорката — с кокошките и ставаха с петлите7. Но тя изгледа вечерното представление, после наблюдаваше как изпълнителите се разотиват, а младшите хористи се прибират по стаичките си в разни ъгълчета на сградата. Накрая не остана никой освен Уолтър Плиндж и майка му, които се заеха да пометат.
Тя се закатери по стълбата. Май зад кулисите нямаше нито една запалена свещ, но малкото останали в залата стигаха, колкото да откроят някоя и друга сянка в тъмата.
Стълбата беше прилепена до стената и само неустойчивият парапет предотвратяваше падане отвисоко. Освен че водеше към таваните и складовете на горните етажи, тя беше и единственият път към галериите и потайните площадки, откъдето мъже с плоски шапки и сиви гащеризони вършеха театралните магии, обикновено с помощта на макари…
Върху един от крановете над сцената се мярна силует. Агнес го зърна само заради лекото движение. Фигурата коленичи, за да се вгледа в нещо. И то в непрогледния мрак.
Тя отстъпи назад и стъпалото изскърца.
Силуетът се обърна рязко. В тъмата се появи квадрат от жълтеникаво сияние и лъчът сякаш я прикова към тухлената стена.
7
Е-е… Тоест лягаха си по същото време, когато това правеха и кокошките, и ставаха по времето, когато се будеха петлите. Някои нехайно съставени изрази водят до недоразумения.