— Какво?! Ти идвала ли си вече тука? — промърмори Леля, докато оглеждаше розовата плът и белите дантели, от които предимно се състоеше обстановката наоколо.
— Идвала съм. Госпожа Палм ми е отдавнашна приятелка. На практика си е вещица.
— Есме, ти… нали знаеш що за място е туй? — провери Леля.
Незнайно защо се подразни. Охотно даваше първенство на Баба в световете на съзнанието и магията, но беше убедена, че някои по-специализирани знания си остават нейна територия. Дори не очакваше от Баба да е осведомена за съществуването им.
— Да, знам — невъзмутимо потвърди Баба Вихронрав.
И търпението на Леля се изчерпи.
— Туй е дом с лоша слава!
— Напротив — възрази Баба. — Доколкото знам, хората го хвалят.
— Знаела си, значи? И думичка не спомена пред мене!
Едната вежда на Баба трепна иронично.
— Трябва ли да просвещавам госпожата, която измисли Ягодовия треперко?
— Е, тъй си е, но…
— Гита, всеки живее както може. На тоя свят мнозина смятат и вещиците за зли.
— Да, но…
— Гита, преди да оплюваш някого, що не повървиш един ден в неговите обуща, а?
— С тия обувчици, дето тя ги носи, ще си изкълча глезените — изскърца със зъби Леля. — Имам нужда от стълба само за да ги надяна.
Вбесяваше я умението на Баба да подтиква събеседника към нежелани от него реплики. И да му открива неочаквани кътчета в собствената му глава.
— Тук сме добре дошли, а леглата са меки — добави Баба.
— И затоплени, предполагам — предаде се Леля, но не изведнъж. — А в прозорчето сияе подканящо червено фенерче.
— Леле-мале, Гита Ог. Аз пък що ли си мислех, че от нищичко не ти пука?…
— Не ми пука — потвърди Леля. — Само дето лесно се слисвам.
Хормайсторът доктор Подкоп се взря в Агнес над срязаните наполовина лещи на очилата си.
— Арията… ъ-хъм, „Отпътуване“, както е известна, си е същински малък шедьовър. Не е сред блестящите образци на операта, но въпреки това остава в паметта на хората. — Очите му се замъглиха. — „Questa maledetta — пее Йодина, когато му разкрива колко й е трудно да го напусне… — Questa maledetta porta si bloccccca, Si blocca comunque diavolo lo faccccc-cio…“8
Той млъкна и с излишно подчертан жест избърса очилата си с носна кърпичка.
— Когато Гигли я пееше — замънка, — нямаше и един чифт сухи очи в залата. Бях на представлението. Тогава реших, че ще… О, славни времена бяха, наистина. — Намести очилата и си издуха носа. — Ще ти демонстрирам веднъж как трябва да звучи. Да започваме, Андре.
Младежът, когото повикаха да акомпанира на пианото в залата за репетиции, кимна и намигна потайно на Агнес.
Тя се престори, че не е видяла, и се заслуша с изражение на строго усърдие, докато възрастният мъж мъчеше гласа си с партитурата.
— А сега — рече той след малко, — да видим как ще се справиш ти.
Връчи й нотните листове и кимна пак на пианиста.
Агнес изпя арията… по-точно първите няколко такта. Андре престана да свири и опря чело на пианото, като се мъчеше да сподави смеха си.
— Ъ-хъм — произнесе Подкоп.
— Сбърках ли нещо?
— Пееше като тенор — заяви хормайсторът и изгледа сурово Андре.
— Господине, тя просто запя с вашия глас!
— Дали не би могла да я изпееш като… ъ-ъ, Кристина?
Започнаха отново.
— Куеста?! Маледета!!!…
Подкоп вдигна ръце, за да я спре. Раменете на Андре се тресяха от усилие да не се разсмее.
— Да, да. Много точно я наподобяваш. Но не може ли да опитаме пак и ти да пееш както… ъ-ъ, смяташ, че би трябвало да изпълниш арията?
Агнес кимна.
Започнаха отначало…
… и стигнаха до края.
Подкоп бе седнал с извърнато настрани лице. Не искаше да я погледне.
Агнес го зяпаше смутена.
— Ами… Добре ли беше?
Андре се надигна бавно от табуретката и хвана ръката й.
— Според мен е по-добре да го оставим сам — настоя тихо и я задърпа към вратата.
— Толкова зле ли беше?
— Всъщност… не.
Подкоп вдигна глава, но още не се обръщаше към Агнес.
— Госпожице — заговори дрезгаво и сковано, — упражнявайте се да произнасяте звука „р“ и се стремете към по-голяма увереност във високите тонове.
— Да. Непременно.
8
„Проклетата врата — пее Йодина. — Проклетата врата се запъва, запъва се, но все пак по дяволите ще я оправя…“