Тези удобни мисли се подреждаха спретнато в ума й, докато се връщаше. Свърна зад ъгъла и замалко не връхлетя върху Леля Ог и Баба Вихронрав.
Притисна се до стената и спря да диша.
Те не я забелязаха, макар че гнусният котарак на Леля й се ухили над рамото на стопанката си.
Щяха да я отведат у дома! Просто си знаеше!
Фактът, че сама си беше господарка и имаше пълното право да се премести в Анкх-Морпорк, не означаваше нищо. Те щяха да се намесят. Както винаги.
Върна се бързешком по пресечката и се втурна с все сила към Операта.
Портиерът на служебния вход изобщо не й обърна внимание.
Баба и Леля бродеха през града към квартала, известен тук като Острова на боговете. Не беше нито в същинския Анкх, нито в същинския Морпорк, защото се разполагаше при толкова остър завой на реката, че представляваше почти откъснат от сушата полуостров. Тук градът натикваше всичко, от което понякога се нуждаеше, но търпеше с притеснение, например Участъка на Стражата, театрите, затвора и издателските къщи. Тук се съхраняваха онези неща, които могат най-неочаквано да ти гръмнат в лицето.
Грибо пристъпяше след тях. Въздухът гъмжеше от нови миризми и той предвкусваше как ще открие дали някои от тях принадлежат на твари, които би могъл да схруска, набие или изнасили.
Леля Ог усещаше как тревогата напира у нея.
— Есме, ние не сме таквиз — отсече накрая.
— А какви сме според тебе?
— Казвам ти — книгата я надрасках за забавление. Няма смисъл хората да ни намразят, нали?
— Гита, не бива да търпим, когато въртят номера на вещици.
— Ама аз не виждам какъв номер са ми извъртели. Всичко ми беше наред, докато ти не изтърси, че са ми извъртели номер.
С това прозрение Леля напипа едно от болните места на социологическите проучвания.
— Била си експлоатирана — непреклонно заяви Баба.
— Не съм.
— Била си, щом казвам. Ти си от угнетените народни маси.
— Не съм, бе.
— Отнели са ти с измама спестеното за цял живот — добави Баба.
— За двата долара ли говориш?
— Ами толкоз си спестила — съвсем правдиво отбеляза Баба.
— Да, де, щото похарчих всичко друго.
Другите хора кътаха пари за старини, но Леля предпочиташе да къта хубави спомени.
— Ето, видя ли?
— Тях ги отделих за нови тръби на казана, дето го преместих при Меден рудник — сподели Леля9. — Нали знаеш как шльокавицата разяжда метала…
— Значи си спестявала по малко, за да имаш сигурност и спокойствие на старини — преведе Баба.
— С мойта шльокавица никой няма спокойствие — доволно се похвали Леля. — А пък сигурност… Хайде, де! Впрочем правя я от най-хубавите ябълки. Предимно от ябълки — уточни честно.
Баба спря пред изискано украсена врата и се взря в медната табела.
— Тука е.
Двете позяпаха вратата.
— Нивгаш не съм обичала парадните входове — призна си Леля, като пристъпяше от крак на крак.
Баба кимна. Вещиците си имаха едно на ум за парадните входове. Краткото проучване ги отведе в странична уличка, по която стигнаха до задната страна на сградата. Тук имаше доста по-голяма двойна врата с широко зейнали криле. Няколко джуджета товареха вързопи книги на каруца. А отвътре се разнасяше ритмично трополене.
Никой не погледна вещиците, когато се промъкнаха в зданието.
Наборните букви не бяха непознати в Анкх-Морпорк, но магьосниците се грижеха всеки път познанството да е съвсем кратко. Обикновено не се намесваха в живота на града, обаче станеше ли дума за наборно печатарство, пипаха възгрубичко. Никога не споделяха причината, а и обикновените хора не настояваха за обяснение, понеже у тях надделяваше желанието да си останат до вечерта в същия облик, с който са се събудили сутринта. Просто заобикаляха проблема и гравираха всички текстове. Процесът отнемаше много време и например възпрепятстваше появата на вестници в Анкх-Морпорк, така че населението беше принудено само да си измисля лъжите и заблудите.
В единия край на цеха кротко бумтеше печатарска преса. На дълги маси до нея хора и джуджета съшиваха листове и залепяха корици.
Леля взе книга от най-близката купчинка. Оказа се „Радостта от снакса“.
— С какво мога да ви бъда полезен, дами?
Гласът подсказваше, че изобщо не го е грижа какво им е полезно, но може би съвсем скоро отново ще дишат чистия въздух на улицата.
9
В Ланкър производството на домашен алкохол беше незаконно. От друга страна, крал Верънс отдавна не се заблуждаваше, че би успял да попречи на вещица в някое нейно начинание. Затова само помоли Леля Ог казанът й да не се набива на очи. Тя от все сърце одобряваше забраната, защото нямаше кой да я конкурира в разпространението на нейния продукт, известен като „скоросмъртница“ на всеки мъж, свличал се някога в канавката.