— Дойдохме заради тая книга — обясни Баба.
— Аз съм госпожа Ог — представи се Леля.
Мъжът я огледа от главата до петите.
— Тъй ли било? А можете ли да докажете твърдението си?
— Че как иначе. Аз ако не се знам коя съм…
— Ха! Аз пък по една случайност знам как изглежда Гита Ог, госпожо. Изобщо не прилича на вас.
Леля отвори уста да го скастри, но изведнъж смънка като човек, изскочил на пътя и едва тогава спомнил си за връхлитащата карета:
— Ох…
— Вие пък откъде знаете как изглежда Гита Ог? — заяде се Баба.
— Е, сега не му е времето — намеси се Леля. — Я най-добре да си ходим…
— Знам, защото тя дори ми изпрати свой портрет — заяви Гоутбъргър и извади портфейла си.
— Мисля си, че туй никак не ни интересува — припряно заяви Леля и дръпна Баба за ръката.
— Напротив, много ме интересува — възрази Баба. Тя ловко измъкна сгънатия лист от пръстите на Гоутбъргър и впери поглед в него. — Ха! Ами да… туй си е Гита Ог. Няма спор. Помня как оня млад художник се застоя цяло лято в Ланкър.
— В ония времена си пусках косата по-дълга — смотолеви Леля.
— И добре правеше, като си спомня колко понасяше дрехите — сопна се Баба. — Само не знаех, че имаш и копия от портрета.
— Е, знаеш как е на младини — замечтано промълви Леля. — Той хич не се умори да ме рисува цяло лято. — Сепна се. — А и до днес тежа колкото в ония дни.
— Ама телесата ти се поразместиха — нелюбезно я отрезви Баба и върна скицата на Гоутбъргър. — Тя е, вярно. Преди шейсетина лета и без няколко ката дрехи. Ето ви я Гита Ог на живо.
— Нима ще ме убеждавате, че тази е измислила Изненадващата банананова супа?
— Опитахте ли я? — веднага избълва Леля.
— Опита я старшият печатар господин Кропър.
— А той изненада ли се?
— Далеч не колкото се е изненадала госпожа Кропър.
— Да, понякога и туй им се случва на хората — призна Леля. — Може и да съм попрекалила с индийското орехче в рецептата.
Гоутбъргър я зяпна. В душата му започваха да се прокрадват съмнения. Достатъчно беше да види Леля Ог ухилена, за да повярва, че би могла да съчини „Радостта от снакса“.
— Наистина ли написахте тази книга?
— И то от собствен опит — гордо го осведоми тя.
— А сега тя иска да получи някакви пари — вметна Баба.
Лицето на господин Гоутбъргър се разкриви, сякаш налапа цял лимон и го преглътна с оцет.
— Но ние й върнахме парите — напомни той.
— Тя иска още — настоя Баба.
— Не, не искам…
— Ето, тя не иска! — съгласи се Гоутбъргър.
— Иска — сряза го Баба. — По малко пари за всеки екземпляр от книгата й, който сте продали.
— Не, бе, не ща да се отнасят с мене като с някаква знаменитост — запъна се Леля10.
— Я млъквай! — сопна се Баба. — Знам аз какво искаш. Та, значи, господин Гоутбъргър, искаме пари.
— А ако не ви дам?
Баба впи изпепеляващ поглед в него.
— Тогава ще си отидем и ще си помислим какво ще правим.
— Ей, туй не е празна приказка — предупреди го Леля. — Много хора са съжалявали, когато Есме е измисляла какво да прави.
— Ами тогава елате, щом измислите нещо! — озъби се той и закрачи ядно нанякъде. — Що за безобразие! Ако и авторите поискат да им се плаща!…
Скри се от погледите им между купчините книги.
— Ъ-ъ… според тебе тая приказка не можеше ли да мине и по-добре?
Баба погледна близката маса, по която бяха наредени дълги листове. Мушна с пръст джуджето, което бе изслушало развеселено спора.
— Туй какво е?
— Коректури за „Алманаха“. — Джуджето изтълкува правилно изражението й и обясни: — Нещо като пробно отпечатване на книгата, та да знаем, че сме оставили неоправени всички грешки.
Баба прибра листовете.
— Да вървим, Гита.
— Есме, не ща неприятности — възпротиви се Леля, докато подтичваше след нея. — Само заради някакви си пари…
— Вече не опира само до пари. Имаме да разчистваме и други сметки с него.
Господин Ведър взе наслуки цигулка. Единствено струните не позволяваха на парчетата да се разпаднат. Едната се скъса в ръцете му.
— Кому би хрумнало да го направи? Кажи ми откровено, Салзела… каква е разликата между операта и безумието?
10
Най-точно казано, това означава разни фотографи да те гонят по петите, настървени да те снимат без някоя и друга дреха.