Тъкачев така и не проумя какво се случи. Баба обикновено стъпваше твърде уверено, но този път като че се спъна в единия бастун, залитна назад, стиснала раменете му, а едното й коляно някак се заби в гръбнака му и тя се завъртя настрани, нещо изпращя…
— А-а-а-ах!
— Олеле, извинявай!
— Гръбчето ми! Гръбчето ми!
„Е, тя си е стара жена — разсъждаваше по-късно Джарги. — Може вече да е станала непохватна, пък и открай време си е завеяна, ама много я бива по отварите.“ Несъмнено помагаха дяволски бързо. Още преди да доближи дома си, той носеше бастуните си под мишница.
Баба го изпрати с поглед и поклати глава.
Хората са толкова слепи! Предпочитат да вярват в щуротии вместо в чекръкчийството.
Да, де, и така не беше зле. Предпочиташе да охкат и да ахкат, когато тя познаваше кой идва към къщата й, вместо да се замислят, че същата тази къща е удобно разположена над завоя на пътеката. А пък номерът с резето и черния конец в сумрачната кухня…2
Но какво стори току-що? Надхитри един доста тъповат старец.
Бе се опълчвала срещу магьосници, чудовища и елфи… а сега се кефеше, че заблуди Джарги Тъкачев, който два пъти не успя да заеме дори мястото на селския идиот, защото се намираха по-способни от него за тази работа.
Ето ти я наклонената плоскост. „Докато се усетя, ще почна да се кискам, да бръщолевя и да подмамвам дечица във фурната.“ А тя дори не харесваше деца.
Години наред Баба Вихронрав се бе задоволявала с предизвикателствата, които животът може да предложи на една селска вещица. После по принуда тръгна на пътешествие, видя малко свят и започна да не я свърта… особено през този сезон, когато гъските прелитаха в небето, а първият скреж тормозеше невинните листа в по-усойните долини.
Тя огледа кухнята. Нуждаеше се от метене. Имаше и натрупани дрехи за пране. Стените й се сториха мърляви. Май се бе събрала толкова работа, че не й се искаше да я подхваща.
Далеч над главата й се разнесе крякане и неравен клин от гъски мина бързо над поляната.
Местеха се към топлите страни, за които Баба Вихронрав само бе слушала.
Какво изкушение…
Комисията по подбора седеше около масата в кабинета на господин Рядко Ведър, новия собственик на Операта. Освен него присъстваха музикалният директор Салзела и хормайсторът доктор Подкоп.
— И така — промълви господин Ведър, — стигнахме до… да видим… да, Кристина… Прекрасно сценично присъствие, нали? И фигурата й е хубава.
Той намигна на доктор Подкоп.
— Да, извънредно симпатична — безизразно потвърди хормайсторът. — Само че не може да пее.
— Вие, хората с художествени наклонности, не разбирате, че живеем във Века на Плодния прилеп — увери го Ведър. — Операта е продукция, а не само поредица от песни.
— Както кажете. И все пак…
— Като гледам, представата за сопрано с петдесетина декара бюст и рогат шлем на главата остава в миналото.
Салзела и Подкоп се спогледаха. Значи към такъв собственик трябваше да се приспособяват…
— За съжаление — кисело отбеляза Салзела — представата, че сопраното трябва да има и поносим певчески глас, още не е останала в миналото. Да, хубава фигура. Тя определено има… излъчване. Но не може да пее.
— Няма ли как да я научите? — учуди се Ведър. — Няколко годинки в хора и…
— Да, ако упорствам в продължение на няколко години, тя ще започне да пее само много зле — заяви Подкоп.
— Ъ-ъ… господа — запъна се Ведър. — Хъм. Добре, де. Да сложим картите на масата, а? Аз съм си простодушен човек. Не увъртам, говоря направо, всичко си го наричам с истинското име…
— Моля ви, споделете с нас откровено позицията си — поощри го Салзела.
„Ами да, именно от онзи тип собственици. Човек, който сам си е издялал място в обществото и много се гордее със сръчността си. Бърка прямотата и честността с грубостта. Спокойно ще се обзаложа на един долар, че според него може да познае характера на човек по здравината на ръкостискането и по погледа му.“
— Минах през мелницата, тъй да се каже — подхвана Ведър, — и така станах какъвто съм сега…
„Значи самонабухващо тесто?“ — подсмихна се Салзела.
— … но трябва да си призная, че… ъ-ъ, се съобразявам и с финансовия си интерес. Таткото на момичето… ъ-ъ, ми даде назаем доста тлъста пачка, за да купя Операта. И ме помоли от цялото си бащинско сърце да угодя на дъщеря му. Ако не ме подвежда паметта, точните му думи бяха… ъ-ъ… „Не ме карай да ти потроша краката.“ Не се и надявам вие, творческите натури, да ме разберете. Това си е бизнес. Боговете помагат на онези, които си помагат сами, това е моето верую.
2
Вярно, тя не седеше до прозореца. Взираше се в огнището, когато долови, че идва Джарги Тъкачев. Но не в това беше същината, нали?