— В оперен театър?!
Гласът звучеше неясно от полуразглобения орган.
— Добре, сега да опитаме средното до.
Космат пръст натисна клавиша. Разнесе се тътен, а в механизма нещо отскочи.
— Проклятие, откачи се… чакай малко… натисни пак…
Тонът звънна чисто и приятно.
— Прекрасно — отзова се човекът, скрит в изложените на показ вътрешности на огромния инструмент. — Почакай да затегна…
Агнес пристъпи напред. Тантурестата фигура, седнала пред клавишите, се обърна и грейна насреща й с далеч по-широка усмивка от нормалната. Притежателят й беше покрит с червеникава козина и макар да не бе особено надарен в краката, по дължина на ръцете трудно някой можеше да се мери с него. Природата бе проявила щедрост и в дебелината на бърните му.
— Андре? — нерешително повика Агнес.
Органистът се измъкна от механизма. Държеше сложно оформена летва, осеяна с пружини.
— О, здрасти.
— Ъ-ъ… кой е този?
Тя се поотдръпна от косматия изпълнител.
— А, това е Библиотекарят. Не ми се вярва да се нарича с друго име. Той е Библиотекарят на Невидимия университет, но далеч по-важно е, че е и органист там. Оказа се, че нашият орган е „Джонсън“12 също като техния. Даде ни малко резервни части…
— Ууук.
— Съжалявам, сбърках. Даде ни ги назаем.
— Той наистина ли свири на орган?
— И то в смайващ четирирък стил.
Агнес си отдъхна. Съществото като че не се канеше да я нападне.
— Е, какво пък… — промълви тя. — Няма нищо чудно, защото понякога и в нашето село идват свирачи на латерна и често водят мили дребни май…
Дисонансният акорд беше оглушителен. Орангутанът вдигна другата си ръка и размаха пръст пред лицето на момичето.
— Никак не му харесва да го наричат маймуна — обясни й Андре. — А ти си му симпатична.
— Как позна?
— Обикновено не си прави труда да предупреждава.
Тя отстъпи бързичко и сграбчи младежа за ръката.
— Може ли да си поговорим замалко?
— Остават ни броени часове, ще ми се да довършим…
— Важно е.
Той мина с нея зад кулисите. Зад тях Библиотекарят чукна няколко от поправените до половината клавиши и се гмурна във вътрешностите на органа.
— Знам кой е Призрака — прошепна Агнес.
Андре зяпна, после я издърпа в по-сенчесто ъгълче.
— Призрака не е никой — възрази й тихо. — Не ставай глупава. Той просто си е Призрака.
— Да, но е някой друг, когато си свали маската.
— Кой?
— Да кажа ли на господин Ведър и господин Салзела?
— За кого ще им кажеш?
— За Уолтър Плиндж.
Пак я зяпна.
— Ако се разкикотиш — наежи се Агнес, — ще… ще те ритна.
— Но Уолтър дори не е…
— И аз не можех да повярвам, но той си призна, че е видял Призрака в балетната школа, а там целите стени са в огледала… и щеше да е много висок, ако не се гърби… и броди на воля в подземията…
— Я стига…
— А миналата вечер ми се стори, че го чух да пее на сцената, когато всички други си бяха отишли.
— Видя ли го?
— Беше тъмно.
— Слушай… — започна Андре снизходително.
— Знам обаче, че после го чух да говори на котарака. Съвсем нормално. Тоест като нормален човек. И трябва да признаеш, че е… особняк. Не е ли най-подходящият тип да носи маска, за да скрие истинското си лице? — Раменете й се превиха. — Ясно, не ти се иска да ме чуеш…
— Не! Не, но мисля… ами…
— Надявах се да ми олекне, ако споделя с някого.
Андре се усмихна в полумрака.
— На твое място не бих споменавал догадката си пред останалите.
Тя забоде поглед в краката си.
— Предполагам, че звучи малко пресилено…
Андре докосна ръката й. Пердита усети как Агнес отстъпи заднешком.
— Е, олекна ли ти? — попита той.
— Аз… не знам… всъщност… не знам… Не мога да си представя той да стори зло някому… толкова ми е тъпо…
— Всички са настръхнали. Не се тормози напразно.
— Ще ми бъде… много неприятно, ако смяташ, че се държа глупаво…
— Ще гледам какво прави Уолтър, ако искаш. — Усмихна й се. — Но е най-добре да се заема с работата си.
Пак я озари с усмивка, мимолетна като лятна светкавица.
12
Бергхолт Стътли Джонсън, прочут навсякъде като Скапания Тъпанар Джонсън, беше най-знаменитият… или по-скоро най-печално известният изобретател в Анкх-Морпорк. Стана прословут, като не допусна пълната му безпомощност в аритметиката, липсата на каквито и да било умения и абсолютната неспособност да схване същината на който и да е проблем да попречат на бодрото му развитие като първия антиренесансов човек. Скоро след построяването на Падналата кула в Куирм той насочи усилията си към света на музиката, особено към големите органи и механичните оркестри. Образци на творчеството му все още се появяват на търгове и разпродажби, но още по-често се срещат на бунищата.