Бягай.
Тя се обърна и без да затваря вратата бързо закрачи към зелената си тойота.
В апартамента й имаше някой.
Насочи електронния ключ към колата, отключи я, седна зад волана и пъхна ключа в стартера. Превъртя го и двигателят тихо забръмча.
Слава богу.
Запали фаровете и премести тойотата няколко метра, насочвайки светлия сноп към алеята и портата от ковано желязо. Блясъкът освети нощта в изненадващ цвят, сякаш буйната зеленина на глициниите и червеното на тухлите изскочиха от мрака. И белезникавата ръка на мъж, хванала се за железата.
След секунда ръката пусна метала и изчезна сред пищната растителност. Портата тихо изскърца на пантите си и настъпи тишина.
Дебора даде на заден ход колата и набра номер от мобилния си телефон.
12.
Полицаят в патрулната кола пред музея махна на Дебора да мине. Тя влезе вътре, като се опитваше да диша дълбоко и равномерно, за да се успокои, преди да започне да обяснява.
Те я чакаха във фоайето на партера. Стояха до тиранозавър рекс и корабния нос с жената дракон. Дебора очакваше да види повече униформени ченгета, но там бяха само двамата детективи. Както и Тоня. Кийн вдигна глава, когато Дебора влезе. Беше явно ядосан и лицето му беше зачервено.
— Помирисали сте, че има някой в апартамента ви? — изстреля, наблягайки на думата.
Бяха се запознали с всичко, което тя бе разказала на дежурния диспечер. Нямаше желание да повтаря историята.
— Да, усетих, че вътре има някой. — Дебора погледна Тоня. Всъщност разпитват ли я?
Чернокожата жена извърна глава с прошарени сплетени коси, като не пропусна да й хвърли многозначителен поглед: безценната госпожичка не желае да бъде безпокоена? Неин проблем.
— Бихте ли ни направили кафе? — обърна се Кийн към Тоня.
Чистачката се вцепени. Дебора се подготви за тирада, но Тоня само сви рамене.
— Днес изглежда няма да свърша много работа. Желаете ли захар или сметана?
Дебора учудено повдигна вежди. Сернига се обърна към страховития корабен нос с жената дракон.
— Невероятно нещо — с безизразен глас отбеляза той, докато я разглеждаше.
— Да — съгласи се Дебора, после добави по-отстъпчиво: — Ричард искаше да я реставрират добре. Мисля, че прилича на рисунка от албум на „Уайтснейк“5.
— Харесва ми — реши Сернига, ухили се и извади бележника от вътрешния си джоб.
— Десет долара и е ваша — уморено се пошегува Дебора. — Предполагам, че искате да ви разкажа за човека в апартамента ми.
— Не е необходимо, освен ако имате да добавите нещо към онова, което сте казали по телефона.
— Не виждам какво да добавя.
— Видяхте ли го?
— Видях само ръката му на желязната порта.
— Бял ли беше?
— Да.
Сернига забарабани с химикалката по ръба на бележника си.
— Да поговорим още малко за музея. Може би в кабинета? — предложи той.
Тя го поведе покрай гишето за информация, тоалетните, магазина за книги и сувенири. Кабинетът беше в съседство. Вътре имаше две бюра с компютри, принтер, два телефона и библиотека. В средата бе разположена овална маса от лакиран махагон и осем стола. Двамата седнаха. Влезе Кийн, мърморейки нещо тихо на униформения полицай пред стаята и без да поглежда Дебора.
— Няма много за разказване — започна тя, като гледаше Кийн намусено да обследва стените. Очите му се плъзгаха по плакатите с древно колумбийско изкуство и изложбата на местни любителски снимки — сякаш беше проповедник, крадешком прелистващ „Плейбой“. — Ричард беше меценат на изкуството и образованието в Атланта…
Кийн изсумтя и Дебора го стрелна с поглед.
— Нещо се задавих — мрачно се усмихна той и махна с ръка.
— Винаги е ценял изкуството, културата и образованието — предпазливо продължи тя, — и решил да отвори малък музей. С безплатен вход. Колекцията беше… еротична.
— Еротична? — глуповато се ухили Кийн.
— Еротична — повтори Дебора.
— Жалко — отвърна той.
Тя се обърна към Сернига.
— Представяше най-различни неща. Дреболии от Атланта, изложени хаотично в старомодни витрини. След като се пенсионира, реши да обогати музея. Създаде управителен съвет от настоятели и назначи уредник…
— Вас — прекъсна я Сернига.