Трупът беше на възрастен мъж, някъде към седемдесетгодишен, нисък и набит. Очите му бяха затворени и хлътнали, но Дебора знаеше, че ако са отворени, ще бъдат ясносини и съсредоточено ще я наблюдават, докато прекосява паркинга.
— Да — каза тя. — През последните няколко дни виждах този човек да се навърта край музея. Може би от три дни. Мърмореше нещо, но не го разбрах.
— Предполагам, че не бихте го разбрали, ако е говорел на гръцки — рече Сернига.
— Не е гръцки — обади се помощникът. — Първоначалният превод показва, че намерените у него книжа са на руски. Мисля, че те използват някои букви от гръцката азбука.
— Това може да означава, че той няма връзка със съкровището — отбеляза Сернига замислено.
— Съкровище? — оживено попита асистентът.
— Може ли да видим вещите му? — попита детективът, без да му отговори.
— Разбира се — отвърна помощникът и хвърли въпросителен поглед към Дебора. Очевидно бе впечатлен от абсурдната дума „съкровище“, която Сернига небрежно спомена.
— Трябва да се преместите в някой хотел — каза детективът като наруши тишината, настъпила след излизането на асистента. — За по-сигурно. Приемете го като отпуск.
Отпуск. Изобщо не й беше до това. В момента не можеше да си представи нищо по-безсмислено. Но, от друга страна, може би щеше да бъде по-добре за нея, ако стоеше настрана, вместо да се чувства безпомощна в музея и да чака височайше разрешение да продължи да си върши работата. След пет секунди размисъл тя взе решение.
— Добре. Ще потърся къде да отида.
— Но — дискретно! — рече Сернига.
Тя примига и кимна в съгласие. Лицето й остана безизразно.
Помощникът се върна с поднос, върху който имаше различни вещи, прибрани в найлонови пликове, както и напечатан върху лист опис — и ги изсипа. Нямаше портфейл, нито нещо, което да наподобява документи за самоличност. Нова четка за зъби, значка с форма на щит, плик, адресиран на руски и окъсан, омазан лист, изписан с разкривени драсканици с черно мастило. Приличаше на къс от писмо.
— Има и още, но е… повредено — каза асистентът и хвърли на Дебора бърз, смутен поглед, а сетне отмести очи към подноса.
Или прогизнало от кръв — помисли тя. — Успели са да спасят само това.
— Готов ли е преводът? — попита Сернига.
— Още не. Малка част може да бъде прочетена — отвърна помощникът, поглеждайки разпечатката, и взе значката, оцветена в червен, зелен и златист емайл с изображение на войник с автомат. По края имаше надпис на кирилица, а в основата на щита — нож и съветския сърп и чук. — Надписът гласи „Граничар отличник“. От петдесетте години на двадесети век е…
— А какви са тези букви отдолу? — попита Дебора.
— МВД6 — отговори асистентът, като провери в листа. — Министерство на вътрешните работи.
— Какво прави възрастен съветски войник в Атланта? — попита Дебора.
— Това не ни засяга — намеси се Сернига, свивайки рамене. — Хайде, да тръгваме.
Ричард очевидно бе имал тайни. Държането му напоследък, връзката му с адвокатите на музея, телефонните обаждания до Гърция и нехарактерното за него въодушевление към събирането на средства навеждаха на мисълта, че убийството му може би е свързано с всичко това. Веднага щом се върна в музея, Дебора отиде в кабинета си и включи компютъра. Всички компютри както в къщата, така и в музея бяха свързани в обща мрежа, така че с правилната комбинация от пароли можеше да се получи достъп до всеки файл.
Компютърът зареди бавно. Тя въведе паролата за влизане и се включи в мрежата, но установи, че липсва връзка с повечето други компютри, включително и с този на Ричард. Дебора се взря в екрана на монитора.
Ченгетата са прибрали компютрите…
И в следващия миг се досети. Компютрите вероятно си бяха на местата, но бяха изключени. Служителите на музея нямаха този навик, но вероятно полицаите ги бяха изключили, след като бяха копирали съдържанието им. Дебора се загледа отчаяно в безполезната машина.
Нещо е имало в стаичката. Ричард го бе запазил в тайна и то бе представлявало същината на някакъв план. Беше се опитвал да уреди нещо, може би изложба или някаква продажба, с която да промени музея завинаги. Дебора беше сигурна, че това щеше да бъде подаръкът му за жителите на Атланта. Ричард не би крил съкровищата си, притискайки ги до гърдите си и любувайки им се в самота. Той би ги показал на всички, за да им се радват, наслаждават и възхищават. Сигурно бе планирал точно това, но нещо ужасно се беше объркало и най-важният експонат под ярката лампа в центъра на помещението е бил взет или откраднат.