— Какво е имало вътре?
— Когато ви попитах дали са взели трупа, нямах предвид Ричард, а Агамемнон.
28.
Това беше невъзможно. Твърдението, че в стаичката в Атланта е бил трупът на Агамемнон, беше абсурдно. Невероятно беше и археолог от деветнадесети век да е изкопал и съхранил непокътната мумия, лежала в земята три хиляди и петстотин години.
Дебора изведнъж я доядя, че толкова дълго слуша небивалици. И Ричард ли е вярвал в тях? Усети се ужасно потисната. Поиска номера на Маркъс, за да му звънне по-късно и той й го издиктува, без колебание.
Седя повече от час вцепенена на леглото. Дълго обмисля, тъй като не можеше да приеме абсурдната идея на Маркъс за Агамемнон. Сетне отново взе слушалката и започна да набира номер.
След тридесет минути полицията на окръг Декалб откри номер за връзка с Дейвид Барънс, човекът превел писмото на руснака Волошинов. Барънс отговори на второто позвъняване. Гласът му прозвуча така, сякаш беше буден и нащрек.
Дебора не уточни подробности, придаде си официален тон и пристъпи направо към въпроса.
— В писмото има един ред, където се споменават останки. Имате ли представа за какви останки по-точно става дума?
— Мисля, че руската дума беше „остаки“ — отвърна той. Очевидно беше въодушевен, че има възможност да говори по темата, и не полюбопитства коя е тя, защо му се обажда и защо му задава такъв въпрос. — Може да означава много неща. Старинни предмети. Остатъци. Отломки.
— Антики?
— Предполагам. Почакайте. Ще проверя в записките си.
Последва тишина. Чуваха се само далечни звуци, вероятно от телевизор. После Барънс отново взе слушалката.
— „Остаки“ ли казах? Не, не е така — каза той по-скоро заинтригувано, отколкото извинително. — „Останки“. Съжалявам, не забелязах „н“-то. Хм.
— И какво означава?
— Същото, но малко по-специфично.
— Продължавайте — прошепна тя.
— Човешки останки, нещо като труп.
Дебора затвори очи.
— Странно — отбеляза Барънс.
— А последната дума в откъса? — настоя тя и усети, че пулсът й се учести. — Написали сте Мария. Имате ли представа какво означава това?
— Не съм сигурен дали буквите са точно тези. Текстът беше изпокъсан, изцапан и лошо написан. Приличаше по-скоро на МАГД, но не разбрах какво означава. Написах Мария малко произволно.
— Възможно ли е да е част от по-дълго име? На човек… или на място?
— Може би. Не мога да кажа.
Дебора му благодари за отделеното време, затвори, легна по гръб и се вторачи в тавана. По някое време стана, провери дали вратата е заключена, отново легна и след по-малко от пет минути заспа.
Спа дълбоко няколко часа, но се събуди преди изгрев. Националният археологически музей отваряше в осем, а тя седеше на стъпалата вече от половин час. Казаха й, че директорът Попадреус вече е в кабинета си, но не желае да бъде безпокоен.
— Той ме очаква — настоя Дебора, след като се представи. Това донякъде беше вярно, макар и не точно в смисъла, който тя вложи в думите си.
— Един момент — каза служителката с вид на военен.
Не беше ясно дали грубото й, безцеремонно държане се дължи на свободното й владеене на английския език или на характера й. Ограничени от родния си език, туристите вероятно изглеждаха щастливи и снизходителни, наивни в предположението си, че светът ще се приспособи към тяхното неведение. Дебора се усмихна и каза „ефхаристо“7. Жената кимна, но не отвърна на усмивката й.
Наблизо се отвори врата и във фоайето влезе Димитри Попадреус, погълнат в разговор с висок мъж с жълтеникава кожа, големи очила и делови костюм. Някои мъже не се чувстваха удобно в костюми, но на тези двамата очевидно им бяха като втора кожа, сякаш бяха родени с тях. Видът им излъчваше спокойствие и рутинен авторитет. Дебора се обърна към тях. Директорът на музея я видя и поведе другия мъж към нея. Разговорът им изглежда беше приключил. Попадреус я погледна иронично.
— Експонатите ли искате да видите отново или мен? — попита той.
— И двете — усмихна се тя.
— Естествено. — Попадреус се обърна към госта си. — Госпожица Милър е уредник на музей в Съединените щати и проявява интерес към нашата микенска колекция. Това е Александър Давос, министърът на културата и антиките.
— За мен е чест да се запознаем — рече Дебора и се почувства неудобно, докато се ръкуваше с него.