Дебора мина под барелефите на двата каменни лъва и за пореден път се запита дали Ричард не бе имал право. Дали все пак голямата армия, отправила се към Троя, наистина някога бе минала през тези порти и слънцето се бе отразявало във върховете на копията и в шлемовете им, украсени с бивни на глигани? Дали самият Агамемнон не беше предвождал колоната, яхнал бойна колесница, и конете му не бяха стъпвали по земята, по която сега вървеше Дебора? Сега, когато гледаше масивните стени и лъвовете пазачи, и когато вътре в града най-после видя некрополите, разкопани от Шлиман в сухата червеникава пръст, всичко това изглеждаше напълно възможно, напълно реално.
„Каква му е Хекуба, той на нея какъв й е, та тъй реве?“8 — питаше Хамлет, след театралната сцена със скръбта на царицата на Троя по повод убийството на съпруга й Приам. Споменът от гимназиалния учебник по литература изведнъж й прозвуча логично и изясни смисъла си. Имаше ли значение дали древните истории са се случвали действително — и дали наистина Агамемнон бе минал през Лъвската врата? Имаше ли значение дали Шлиман беше открил и съхранил трупа му? Нищо нямаше да съживи Ричард. Дебора изпита желание да се махне оттам, да се върне в Атланта, веднага да промени живота си, да се премести другаде.
Тя обаче беше пътувала чак до Гърция и послушно и старателно, като отличничка, щеше да разгледа историческите паметници като хилядите туристи, които идваха тук всяка година. Сега гробовете, разбира се, бяха празни и нищо в каменните им дълбини не загатваше за забележителните открития на Шлиман, направени преди столетие. Наведе се и погледна надолу, като неопределено се зачуди какво бе очаквала да види. Може би някаква улика, пропусната от посетителите в продължение на сто години?
Обиколи крепостните стени, огледа безводните хълмове, наблюдава пръснатите наоколо кози и вдъхна уханието на дива мащерка. След това пресече каменния под на двореца в най-високата точка на акропола и разгледа малката баня, където според легендите Агамемнон беше убит от съпругата си Клитемнестра и любовника й Егист. Дебора видя сводестите гробници, които според Шлиман бяха на двамата убийци, и останките от внушителната в миналото „къща с колони“ в югозападния край на цитаделата. Дори за очите на археолозите всичко беше неясно, озадачаваща плетеница от ниски зидове, прагове и прах, натрупван през вековете. В пътеводителя пишеше, че ако се върви по самите крепостни стени, се стига до странична врата и че някъде там отзад има коварни, неосветени стълби, водещи надолу към подземно водохранилище, построено през дванадесети век преди Христа. Тунелът завършвал с внезапна и необозначена седемдесетметрова пропаст към води с неизвестна дълбочина. Идеята да се разходи по хладния, тъмен тунел беше съблазнителна, но Дебора беше уморена, пък и шахтата очевидно беше смъртоносна. Изведнъж изтощението, безрезултатното търсене и напрежението от предишния ден я връхлетяха като крила на голяма черна птица и единственото й желание беше да се върне у дома. Излезе от крепостта и тръгна обратно по пътя за селото. Чувстваше се обезсърчена и объркана. Не беше сигурна в смисъла на своето идване тук — и беше убедена, че не го е намерила.
Продължи по пътя, виещ се около хълма, осеян с останки от жилища на търговци от бронзовата епоха, подмина постепенно изпълващия се с превозни средства паркинг и се отправи към автобусната спирка, изпитвайки съжаление към себе си — когато забеляза група хора, събрали се на отсрещната страна на улицата. Там явно имаше някаква друга забележителност. Тя беше хвърлила бегъл поглед на пътеводителя, бе прочела справката за цитаделата и отново го беше прибрала в раницата. Беше й горещо и очакваше с нетърпение връщането в града, затова съзнанието й се възпротиви срещу мисълта да се отклони от маршрута си. Но групата туристи се разпръсна и Дебора забеляза стръмен тунел, чийто вход започваше в планинския склон и бе ограден с огромни каменни плочи. Отгоре имаше черен триъгълник, сочещ към небето. Образът на тази висока порта с внушителен подстъп и тъмен триъгълник отгоре й беше познат. Беше го виждала много отдавна, вероятно в гимназиален учебник по литература.