Гюрдин: Да, точно тогава. После и през нощта, докато спях.
Илайза: Какво се случи?
Гюрдин: Излязох от себе си и се озовах в друг човек. Не беше Том Гюрдин. Беше напълно непознат.
Илайза: Разкажи ми за него.
Луи Брьове се пробуди сред сива пелена, обрамчена в черно и придружена от мъчителни напъни за повръщане. Лежеше по гръб и усещаше горчивия вкус на жлъчка в гърлото си. Затвори очи и се претърколи по корем с надежда да преодолее спазмите в стомаха.
Но вместо нежната, галеща лицето тъкан, с която бе привикнал, почувства на бузите си грубо, драскащо платно. Тежка миризма го удари в ноздрите и Брьове се отдръпна, ококорил очи.
Голият матрак под него беше омазнен от немити коси, покрит с кафеникави петна засъхнала кръв. Креватът бе изработен от метални тръби, покрити на места с олюпена бяла боя. Подът на стаята се състоеше от грубосковани, нерендосани и ужасно мръсни дъски. Мърсотията сякаш пулсираше… всъщност това беше гъмжило от дървеници, тръгнали да дирят нещо за закуска.
Брьове се огледа — изчезнал бе лакираният дъбов паркет, нямаше го тъканият килим, леглото с лъскави, меки покривки, възглавниците. Това не беше неговата спалня. Quod erat demonstrandum3.
В такъв случай, къде се намираше?
Той се завъртя на леглото и погледна наляво и надясно, като се стараеше да избягва петното от ярка светлина, озарило другия край на помещението. Стените бяха от дървени трупи, в които имаше няколко издялани с брадва и зарешетени отвора. Покрай тях бяха подредени в няколко редици легла като това, на което се беше събудил. Повечето бяха заети. Мярна гола плът и сини дочени униформи.
„Луи се е натряскал и се е записал в армията!“ — бе първата му трезва мисъл. — „Как ще го обясня на Анджелика?“ — бе следващата.
— Внимание, ленивци! Сбор след пет минути!
Не трябваше ли да засвири тръба или нещо подобно? А може би не беше в армията?
Мъжете около него се размърдаха, чу се пъшкане, пръдни, скърцане на железни кревати от местещи се тела. Един по един съседите му се надигаха и втренчваха в него любопитни погледи, като същевременно търсеха пипнешком захвърлените под леглата ботуши и чорапи, чешеха се и оправяха леглата си.
— Кой е новобранецът на седемнайсето?
— Че знам ли? Мечока го доведе снощи.
— Пробваха ли го вече?
— Ами. Виж, че няма следи.
— Може да са били уморени.
— Не и те!
— Може да не са искали да ви безпокоят.
— И да го задържат за себе си, а?
— Нали каза, че не му личало да са го пипали.
— Хайде млъквай! — кресна отново същият глас зад вратата и в него се долавяше притъпен гняв, досада от властта и потиснати от системата чувства.
Не, помисли си Луи, това определено не е армията.
Той стана от леглото и тръгна по централната алея, като държеше главата си изправена.
— Ей, изчакай си реда! — викна му някой.
— Я го вижте! Новакът иска да е пръв!
— Само дето едва се влачи!
В стаята внезапно се възцари тишина.
— Тоя се има за джентълмен! — прокънтя последната реплика, произнесена по-скоро с тревога, отколкото с насмешка.
— Извинете! — обърна се Луи Брьове към човека зад вратата. — Не зная портиер ли сте или от прислугата — бихте ли се представили? Трябва да е станала някаква ужасна грешка.
— Из-ви-не-те — изимитира го някой шепнешком от дъното на стаята.
— Да не ядосате Уингърт!
— Защото ще ни прати на пътеката.
Той спря и се обърна. Няколко тъмни фигури се бяха изправили зад редицата от легла и се приближаваха бавно към него. Едва сега си даде сметка за звука, който придружаваше движенията им — беше звънтене и потракване на вериги.
Тежки, железни окови преминаваха през рамките на креватите и халките на скобите, поставени върху краката на техните обитатели. На свой ред между двете халки на краката им бе прокарана по-малка верига.
Веднага щом мъжете се надигнаха и опитаха да преградят пътя на Луи към изхода, общата верига се изпъна и тупна на пода със звучно дрън.
— Какво става там? — долетя вече познатият строг глас, принадлежащ вероятно на господин Уингърт. Сега вече в тона му не се долавяше предишната досада. Звукът от стъпките му по дъските на верандата отекна чак вътре в смълчаната стая. Сянката му изпълни рамката на вратата и запрени светлината.
Уингърт беше огромен мъж, с широки, яки плещи, грамадно, щръкнало напред шкембе и с широк ханш и бедра като на жена. Главата му бе покрита с дълга, чорлава коса, която стигаше чак до яката на захабената му дочена риза.