И всички чаши се вдигат към нас.
В къщата ни чака факс от продуцентския офис на Мишел в Париж. Съобщават ни, че гръцките пари са пристигнали. След тази информация идват страници с новини за още над десет продажби. Доларите най-накрая пътуват към банката. Трябва да се радваме и танцуваме, да отваряме бутилки шампанско, да се поливаме с него, да викаме и скачаме от радост. Така си бях представяла този момент много пъти и се бях молила за него. Но не го правим. Мишел държи в ръце купища висяща факс хартия, стоим тихо и се усмихваме един на друг.
— Изглежда, ще успеем — прошепва той.
— Така изглежда — усмихвам се аз.
Можем да сме сигурни, че с времето целият дълг ще бъде напълно изчистен. Няма да загубим фермата си. Не и този път. Лудата ни малка порутена ферма, която може да се похвали с градини за зеленчуци и подправки, но все още няма кухня, и в която стените продължават да се лющят, парчета мазилка все още падат по главите ни, но която сега, благодарение на Кристоф и Рене и на труда на скъпия ни верен Куашия, ще получи сертификат за AOC, за качеството на своя зехтин. Как се случи всичко това? Никога не сме имали намерение да ставаме фермери!
Момичетата, les belles filles, пристигат по-късно тази вечер. Утре можем да празнуваме и ще го направим. Ще ги водим в Ментон, където ще има уличен фестивал в чест на лимона, la fête des citronniers. Ментон, градът на френско-италианската граница, където всяка градина е украсена със сладко ухаещия цитрус. И където всеки латинолюбовник с гореща кръв ще оглежда нашите тийнейджърки красавици и няма да дава и пет пари за тоновете лимони и портокали, красящи платформите (и които, между другото, са внесени от Испания).
Пролетта се завръща. Малки гущерчета изскачат иззад жалузите. Червена лисица се припича на една от горните ни тераси сред дивите ириси, които покриват каменния зид. Насекомо, приличащо на бръмбар, бръмчи над розовите цветове на дивия чесън. Днес елитрите му са яркозелени, с отблясъци във всички цветове на дъгата. До месец-два ще станат кафяви като орлова папрат. Бадемите пак са отрупани с бледи цветчета. Гущерите, които прекараха зимата в милионите пукнатини в стените, притичват напред-назад, срамежливи, както винаги. Лъскави зелени листа се появяват навсякъде. Цветчетата на портокаловите дървета ароматизират въздуха. Спирам и се заглеждам в нашата порутена къща, окъпана от меки пъстри слънчеви лъчи. Обграждат я напъпили дръвчета див рожков, праскови и смокини и знам, че съм се събудила в поема. Скоро ще се появят и божествените лилави и бели люляци, цветовете на крушите, черешите и ябълките в малката ни овощна градина, която създавам в памет на скъпия ми баща, който ужасно ми липсва.
Задава се още една година, пълна с романтика и изследователство. И докато мисля къде да сложа слънчев часовник, Мишел идва към мен, усмихнат и здрав.
Пристигнали са новини за още една продажба. На важен, богат на долари пазар. Малък процент от които могат да отидат към банката.
— Да! — възкликвам аз. — Да! Мислех си за слънчев часовник — казвам. — Винаги съм си представяла градина със старинен слънчев часовник.
— Ти си такава романтичка, chérie.
Говорим си за проектите, които можем да започнем, когато се върнем от пътуванията си, за новите маслинови дръвчета, които искаме да засадим. Мишел вижда кошери и лози на склоновете на хълма; аз си се представям на трактор, който пърпори нагоре-надолу по терасите, купчини fumier de mouton, овчи тор, зад мен, с които да подхранвам нашите фиданки.
Хванати за ръце, се разхождаме по терасите, трите верни кучета ни следват по петите, включително и смешната хрътка, която вече отговаря на името Басет. Търсим първите поникнали лалета, когато неочаквано от радиото на обградения с парапет балкон чувам „Ще бъда с теб, когато ябълките цъфтят“[112] и си припомням, че любовта е вечна и възраждаща. Също като вятъра, любовта оставя отпечатъка си навсякъде.
112