– О, и двамата ги харесваме – отговори Пез. – Битълс са това, не кой да е. Не си спомням как стигнахме до тази тема, но накрая се сдърпахме в кой албум има песни само на Маккартни и Ленън. Аз бях прав – уточни Пез. – „Ден след тежка нощ“. Малко клише падам, защото съм от Ливърпул и харесвам Битълс, но...
Той дръпна надолу бието на фланелката си и разкри надпис в кръг в основата на якия му врат. Робин се наведе леко напред, за да го разчете, и с бързо движение на главата Пез я целуна.
В течение на целия си живот Робин Елакот бе имала в устата си всичко на всичко езиците на двама мъже: този на съпруга ѝ, с когото бе започнала да се среща на седемнайсет, и на момчето, с което излизаше, като беше на петнайсет, а неговите целувки бяха по-лигави и от тези на семейния им лабрадор. За част от секундата се напрегна, но Джесика Робинс не беше Робин Елакот: тя бе имала всички гаджета, от които Робин бе лишена; имаше регистрация в сайта за срещи Тиндър, посещаваше с приятелки лондонски клубове, тъй че Робин отвърна с престорен ентусиазъм, докато Пез пъхна длан в косата ѝ, за да държи главата ѝ неподвижна и силно притисна устни към нейните. Езикът му бе толкова активен в устата ѝ, че тя усети вкус на бира, каквато не беше пила, а горещият дъх на Пез облъхваше горната ѝ устна.
Когато прецени, че на Джесика – която имаше всичкия опит, липсващ на Робин, но не беше лесна плячка – ѝ стига, отдръпна се и Пез я освободи, като прекара ръка през перуката, която за щастие, бе изработена от естествен косъм. За да оправдае високата цена, платена за нея, трябваше да обясни на Страйк, че отблизо синтетичните си личат.
– Прелестна си – изрече Пез с предрезгавял глас.
– Просто се опитвах да прочета татуировката ти – отвърна свенливо Робин.
– It’s getting hard to be someone, But it all works out, It doesn’t matter much to me – цитира той. – „Strawberry Fields Forever“[17]. Отива чак назад до тила ми.
– Нима наистина за теб не е чак толкова важно? – попита Робин, като се чудеше как да поведе разговора към групата Строукс.
– Не чак толкова – кимна Пез. – Защо? Може би харесваш мъже, които карат големи коли и печелят куп пари?
– Не, такива ме отегчават до полуда – отсече Робин и Пез избухна в шумен смях.
Робин си каза с разтупкано от нерви и вълнение сърце, че ако това беше истинска среща, тя би се справяла изключително добре. – Е, как стана така, че отиде да живееш в Норт Гроув?
– Бях тук една вечер и се заприказвах с човек, който живееше там, а имах затруднения да си плащам наема. Вече го няма, но тъкмо от него научих, че разполагат със свободна стая. Отидох, срещнах се с Нилс, той ме хареса и каза: „Ами хубаво, идвай при нас“. И оттогава съм там. А ти къде живееш?
– В Кентиш Таун – изстреля приготвения си отговор Робин.
– Да, Зоуи ми каза, че си близо до нея. Сама ли?
– Не, имам две съквартирантки – отвърна Робин с намерение да задуши в зародиш всякаква мисъл, че могат да се уединят в апартамента ѝ. – Нилс каза, че Зоуи била болна днес.
– Така ли? – незаинтересовано промърмори Пез. – Ами тя е анорексичка. Никога не яде. Типичният фен на Мастиленочерно сърце.
– В какъв смисъл?
– Всичките, дето са истински заплеснати по него, са сбъркани. Търсят нещо. Самонараняват се и други разни щуротии. Защо не си пиеш виното?
– Пия – възрази Робин, макар да бе поела само три глътки, докато Пез междувременно почти беше опразнил халбата си. Не си падам много по алкохола.
– Ще трябва да поработим по този въпрос – каза Пез.
– Някой обаждал ли се е на Зоуи да провери дали е добре?
– Сигурно Мариам – отвърна Пез. Допи останалата си бира наведнъж. – Имах нужда от това – каза и Робин се запита дали разговорът с Ормънд беше събудил желанието му да пие.
– Ще ти взема още една – предложи Робин.
– Но твоята чаша е почти пълна още...
– Не сме на състезание, нали? – усмихна се Робин и Пез ѝ откликна.
– Добре, благодаря.
Тя се изправи и тръгна към бара, като усещаше погледа на Пез върху себе си. Умишлено бе пренебрегнала това му първо споменаване на Мастиленочерно сърце и възнамеряваше да поднови темата, след като той пийнеше още.
Когато Робин се върна с бирата му, Пез улови свободната ѝ ръка, докато тя сядаше.
– Не си каквато очаквах – каза и я заоглежда с лека усмивка.
– Защо, ти за Алпин ли ме мислеше? – пошегува се Робин и му позволи да преплете пръсти с нейните.
– Не, просто те имах за по-резервирана.
– О, аз съм много резервирана – отвърна Робин. – Ти явно извикваш нещо у мен.
Пез се разсмя. Ръката му беше топла и суха.
17
„Трудно е да бъдеш някой успял, но става и така. За мен не е чак толкова важно.“ – „Ягодови поля завинаги“ – Б. пр.