Нито една светлинка не трепкаше на небето, макар в далечината, на хоризонта, където беше разположен вражеският лагер, искрите на сто хиляди огньове да пронизваха черния мрак като падащи звезди, сякаш небето и земята бяха разменили местата си. Единствената светлина наоколо идваше от насмолените борови факли, побити в размекнатата пръст на канавката на голямо разстояние една от друга, или от умиращия пламък на някоя запалителна метателна топка, който бавно се разтапяше в локва от мазна течност. Тези гаснещи пламъци като че ли само засилваха мрака, а докато колоната бавно се виеше покрай тях, те хвърляха треперливи сенки по окървавените лица, сгърчени в гримаси на страдание и болка.
Това не беше болка от телесните рани, защото легионерът привиква към тях. Мъжът, който служи на Рим със силата на ръцете си, примирено оставя част от себе си във всеки поход — тук някой пръст, отсечен от германски меч или от дърварската секира на някой непохватен другар по оръжие, там част от рамото си, отнесено от вражески снаряд или от зъбите на някой непокорен кон; разделя се с окото си или с красивата извивка на носа си, или пък с някой зъб, загубен в сбиване или поразен от гангрена, или пък заради неприятния подарък, получен от някоя болна от сифилис проститутка. Но може би е справедливо войникът да остави нещо — нещо от себе си в замяна на живота и богатствата, които отнема. Ветераните бързо се научават как да се запазят невредими, защото един войник не може да оцелее през двайсетгодишната си служба в легионите и да продължава да губи по някоя важна част от тялото си всяка година, защото, когато дойде време да се порадва на мизерната си пенсия — ако доживее до нея, — вече ще се е превърнал в половин човек. След няколко години всеки натрупва опит и се научава да удържа смелостта си. Не да бяга от дълга си, разбира се, но се научава да не поема ненужни рискове — когато отива на пост, да избира по-безопасни позиции, в атаките да остава малко по-назад от предната линия, да бъде нащрек за стрелци по фланговете, вместо да приковава цялото си внимание върху врага пред очите си. „Гледай на изток!“ — крещи му вътрешният глас на опита, защото в ръкопашен бой римлянинът може да умъртви всеки враг с отличните си умения и техника, докато силата — дори прочутата физическа сила на алеманите — в действителност намалява от яростта и жаждата им за кръв. Но един хладнокръвен пресметлив стрелец, прицелващ се скрит зад някое дърво, може да бъде избегнат само благодарение на опита. Когато човек се раздели с няколко ценни телесни придатъка, предпазливостта става негова втора природа.
Не, болката, изписана по тези лица, далеч надхвърляше обикновеното физическо страдание. Броните, които носеха войниците, бяха очукани и опръскани с кръв, крайниците на повечето от мъжете бяха или превързани, или въобще ги нямаше, или висяха под неестествени ъгли… Не се чуваше ни говор, ни песен, нито дори обичайният хор от оплаквания на войска, тръгнала на поход.
Единствено неспирният тропот и шляпане на половин милион крака, които вървяха из широката кална река.
Това мълчание беше загадка, защото се случваше изключително рядко. Мълчание сред римляни, та дори и мълчанието на един-единствен римлянин, представлява противоречие в самата си същност — състояние, което също като суха пръст насред тучна поляна или красива жена, отправила се на път сама, представлява нещо несигурно по самите закони на природата. Това мълчание е празнота, която трябва да бъде запълнена. И като че Стентор1 — този забравен бог на врявата и глъчката — се бе размърдал в просъница и бе съзрял необяснимия си пропуск, защото от предните редици се надигнаха решителни гласове. Изтощени, войниците се запрепъваха и запристъпваха по-колебливо по лепкавата кал. Всеки от тях искаше да поспре и да се заслуша, да усети облекчението от мисълта, че животът съществува и отвъд самотния и тъмен свят, който плътно ги обгръщаше, но и никой не искаше да загуби контакта с рамото на човека пред себе си или да падне в калта, където колоната от невидими сенки, идващи зад него, щеше да го стъпче.
Гласовете се чуваха все по-ясно, накъсвани от ругатни и мощния рев на мулетата, недоволни от условията, в които ги караха да вървят напред. Колона каруци с мъка се придвижваше срещу войниците, като си пробиваше път между изтощените ранени. Мълчаливо и неохотно, пипнешком и като се ориентираха по това, което чуваха, а не по това, което виждаха, мъжете се запрепъваха към канавката отстрани на пътя и останаха в потока кална вода, треперейки от студ, докато колите минаваха една по една. Всяка беше теглена от чифт мулета, чийто път се осветяваше от фенер, окачен на дълъг прът, извит над гърбовете на животните. Жълтеникавите светлинки танцуваха немощно и бледо по лицата на воините от помощните части, които крачеха редом с каруците. Всички те бяха млади и неопитни — просто момчета, набързо зачислени от близкото село преди ден-два, които нямаха дори оръжие и броня. Широко отворените им очи гледаха измъчените войници, покрай които минаваха, с невъобразима почуда.