— Нашето тяло — казваха местните жители — представлява в малък вид ограниченият живот на Земята (…). Така и вие, хората, ще бъдете щастливи и вашите поколения няма да измрат, ако сте благоразумни.
— Вярно е, че човечеството като цяло не умира и живее като едно от вашите чудни същества, че е безсмъртно — забелязах аз. — Но вие ми дайте пример за индивидуална неопределеност на живота на Земята…
— Мога, мога — прекъсна ме един от събеседниците ми. — При вас съществуват инфузории; животът на всяка от тях се изразява в това, че тя отделя от себе си себеподобни — една след друга, поради което (да предположим, че и поради друго, но подробностите ще ни отведат далеко) тя отслабва, изражда се, смалява се и след няколко стотици раждания дотолкова издребнява, че става неузнаваема; тя умира! Но ето че към тази умираща инфузория се приближава друга, подходяща, слива се с нея в едно цяло… и след това — о, чудо! — тя се подмладява, възкръсва, започва бързо да расте, достига нормален ръст, отново се размножава и т.н.
— Да, да! Чел съм такова нещо [23], но изглежда, че вие знаете това по-добре от нас… (…)
— А много ли сте — полюбопитствувах аз.
— Слънчевата система, т.е. в същност Слънцето, теоретично може да поддържа жизнената енергия на 3×1023 същества като нашите; това число е 15×1013 пъти по-голямо от броя на жителите на вашето земно кълбо, ако приемем, че те са два милиарда…
— Почакайте! — невежливо го прекъснах аз. — Откъде знаете всички тези подробности за Земята? Не за първи път ме учудвате…
— Ето ние разговаряме с вас… Защо мислите, че и преди вас не сме разговаряли с обитатели на Земята?… Освен това, ако бяхте видели нашите телескопи, нашите астрономически апарати…
— Разбирам… Вие казвате: толкова пъти повече от населението на земното кълбо… Това е колосално число!… Как мога да си го представя по-осезателно?
— Ето как: представете си сандък с формата на куб, висок 25 сажена (колкото камбанарията на Иван Велики), напълнен с макови зърна, всяко от които е не по-голямо от 1/2 линия; представете си по-нататък, че всяко такова зрънце представлява земното кълбо заедно с всички негови разумни обитатели; тогава ще имате ясна представа колко същества може да изхрани Слънцето. В същност то изхранва около 1000 пъти по-малко, но не защото не може да изхрани повече… Действителното население според нашата условна терминология може да се сравни със сандък, висок 2 1/2 сажена, пълен с макови зърна.
— А ние — продължаваше астероидният жител, — които принадлежим към групата на планетоидите, сновящи между орбитите на Марс и Юпитер, сме съвсем малко — някаква си мярка мак. (Не забравяйте: всяко зърно е земното кълбо заедно с обитателите му!)
— Извинявайте, но не съм съгласен, че не сте много… Дори не мога да разбера къде живеете! Известната ни повърхност на астероидите е наистина незначителна.
— Ние нямаме нужда от планетна повърхност: достатъчни са ни всемирното пространство, слънчевата светлина и материалът, който намираме в изобилие, като разкопаваме и разтрошаваме астероидите…
(…)
31. Планетата, която се напуска с един добър скок. Намираме се на астероид, който не се вижда от Земята и с помощта на най-добрите телескопи, защото диаметърът му е не повече от 6 километра. [24] Тук тежестта е така малка, че е достатъчно да се понапънеш и да скочиш малко по-силно, за да се отдалечаваш вечно и никога да не можеш да се приближиш до него; ние се освобождаваме от силата на привличането му с един хубав скок, който би ни издигнал от повърхността на Земята само на не повече от 4 фута (1 1/4).
Само Слънцето може да ни отклони от нашия прав път и да ни застави да се въртим около себе си като истинска планета; поради това след известно, доста продължително време пак ще можем да бъдем близко до напуснатия от нас астероид, като се отдалечаваме от него по кръг и го догонваме отзад.
Моля да не считате нашия астероид много малък: окръжността му е около 17 1/2 километра, повърхността му — почти 10 000 хектара (десетини), обемът му — 92 кубични километра, а масата му е 6000 пъти по-голяма от масата на цялото (…) земно кълбо.
23
Мопа и Делфеб. Първият направил опити с колония стилонихии, а вторият предложил обяснение на резултатите, получени от първия. — Бел.авт.
24
Такива планетоиди се забелязват много трудно и само с помощта на гигантски телескопи. Най-лесно се откриват с помощта на фотографии. Така безспорно е потвърдено откриването на планетоидите Агата, Филагория и Еригона. Първият от тях с с диаметър, не по-голям от 6–7 версти. — Бел.авт.