Защо тогава Фердинандо не защитава Галилео след първата публикация на „Диалог за двете главни системи в света“ през 1632 година? Защо позволява болният Галилео да бъде повикан в Рим под заплаха за живота му? Фердинандо II идва на власт през 1621 година на десетгодишна възраст, след смъртта на своя баща великия херцог Козимо II. По време на непълнолетието му Тоскана е управлявана от забележителната вдовствуваща велика херцогиня Кристина и нейната снаха, съпругата на Козимо II. За да разшири своя кръгозор, Фердинандо II е изпратен на пътешествие из европейските столици. Дори и след като през 1632 година поема властта, остава под влиянието на вдовствуващата велика херцогиня Кристина чак до смъртта й през 1636 година. Когато извикват през 1632 година Галилео в Рим, Урбан VIII се свързва с младия Фердинандо II и го съветва да не се меси, тъй като, ако го стори, ще предизвика голямо дипломатическо безпокойство. Вдовствуващата велика херцогиня Кристина позволява Тоскана все повече и повече да попада под влиянието на Папството и през този период Флоренция става свидетел на наплив от свещеници. Многото манастири в града, които до този момент стоят полупразни, сега са почти препълнени. При управлението на Кристина на свещениците е позволено да заемат важни постове в управлението, нечуван досега прецедент, и нещо, което изрично е забранено от великия херцог Козимо I, когато разширява постоянния административен апарат.
Фердинандо II е закръглен, сговорчив млад мъж с дълга тъмна коса и елегантни засукани мустаци. Дори в ранния му портрет от Зюстерманс виждаме една леко абсурдна фигура, облечена в бляскави доспехи и с ръка на меча — малко наконтен и неправдоподобен воин. Но отпуснатата му и приветлива външност крие неочаквани способности, макар че през по-голямата част от времето остават скрити заради неговия мързел. Фердинандо II се отнася към задълженията си като към развлечение, а не като към нещо сериозно, но по време на управлението му Тоскана успява да постигне трудното равновесие между често противоречащите си искания на Австрия, Франция, Испания, от една страна, и на папата, от друга.
През 1638 година Фердинандо II се жени за Витория дела Ровере и очаква бързо да създадат наследник, който да обезпечи приемствеността на Медичите. Задачата обаче не се оказва толкова лесна — Витория дела Ровере е пълна, превзета и деспотична жена, която въпреки своята физика смята раждането на деца за трудно. Първият й син умира при раждането, след две години на бял свят се появява дъщеря със също толкова злочеста съдба, чието раждане едва не убива Витория. Мнозина започват да подозират, че няма да има наследник, особено когато забелязват, че Фердинандо II предпочита повече присъствието на красиви млади мъже от двора пред това на своята надменна съпруга. За щастие тези му забавления не го отвличат напълно от династичните му задължения и през 1642 година се ражда наследник.
Същевременно майката на Фердинандо II Мадалена остава една могъща сила зад трона, като полага особени грижи за нравствеността в Тоскана, великият херцог пък изглежда доста доволен от това разпределение. Малко след раждането на сина, когото кръщават Козимо, вдовствуващата велика херцогиня дава на Фердинандо II дълъг списък с имената на онези, които заемат висши постове във великото херцогство и са хомосексуални. Тя настоява да знае какво смята да направи сина й по въпроса. Без да каже нищо, Фердинандо II поема списъка, прочита имената и добавя своето. Мадалена не губи присъствие на духа и му заявява, че действа така само за да избави грешниците от наказанието, което заслужават. Фердинандо II я пита какво наказание заслужават и тя отвръща, че трябва да бъдат изгорени. При което великият херцог хвърля хартията в огъня и възкликва: „Voilà[10], заповедта ви вече е изпълнена.“
Анекдотът е показателен с това, че виждаме как под любезното държание решителността на Фердинандо II укрепва, но което е по-важно, дава знак за преобладаващата атмосфера на безнравственост във Флоренция. Въпреки спокойната и по-благоденстваща среда в града под управлението на великите херцози, все още има хора, които желаят друго, и силите, издигнали Савонарола и Христовата република, могат отново, да се появят.
Подобно на мнозина от Медичите преди него и Фердинандо II обича да прави карнавални шествия за народа. Флоренция все още се гордее с достиженията си в изкуството, но те са само бледо подобие на великите дни. Мирът и благоденствието някак си не са способни да вдъхновят гения, родил се в града по време на насилието и нестабилността. Дори прочутият вкус на града запада — несигурността го изостря, прави го по-изтънчен, докато обикновеното състояние изисква само развлечения и хубави спомени за „добрите стари дни“. Това най-добре се олицетворява от най-известния художник от този период — Лука Джордано. Първо, любимецът на Флоренция дори не е флорентинец, Джордано е неаполитанец, чиято дарба е здраво свързана със сръчността му. На нечувана цена той прави копия на картини от Микеланджело, Рафаело и други велики ренесансови художници. Дните, когато Флоренция е сила в изкуството, са отминали, водещите центрове на изкуството са пръснати из цяла Европа — Рим, Париж и Амстердам. Копираният от Джордано Зрял ренесанс отдавна е в миналото, но флорентинците предпочитат анахронистичните му фалшификати пред бароковия стил, преобладаващ из артистичните среди в Европа.