— Е, какво, решавате ли?
— Струва ми се, да.
Дори не влезе в кабинета си. Напусна управлението и веднага спря едно такси.
— На ъгъла на улица „Дьо Тюрен“ и улица „Де Франк-Буржоа“!
От тези думи, които се произнасяха от сутрин до вечер, започваше да му се повдига.
Но хората от квартала никога не бяха участвали в такова голямо празненство. Името на всеки един от тях се беше появявало поне веднъж във вестниците. Достатъчно беше който и да било търговец или занаятчия да влезе в „Льо Гран Тюрен“ да пийне някоя чашка, за да се сблъска с хората от полицията. А пък ако прекосеше улицата, за да влезе в „Табак де Вож“, където сервираха прочутото бяло вино, неизбежно се озоваваше пред куп журналисти.
По десет-двайсет пъти бяха искали мнението им за Стювелс, за Фернанда, бяха ги разпитвали подробно за всяко тяхно действие или постъпка. Но тъй като, в крайна сметка, нямаше дори труп, а само два зъба, цялата тази история изобщо не изглеждаше драматична. По-скоро наподобяваше игра.
Мегре слезе от таксито пред „Льо Гран Тюрен“ и хвърли поглед във вътрешността на заведението. Но не видя никого от своята служба. Направи няколко крачки и се озова пред ателието на книговезеца. От три седмици кепенците му бяха спуснати, а вратата беше заключена. На вратата нямаше звънец, затова почука. Знаеше, че Фернанда трябва да си е вкъщи.
Тя излизаше сутрин. Всеки ден, след ареста на Франц, тя излизаше в десет часа. Носеше три малки тенджерки, една върху друга, свързани с желязна скоба, която завършваше с дръжка.
Беше обядът на съпруга й. Носеше го всеки ден с метрото в „Ла Санте“6.
Наложи се Мегре да почука втори път. Най-сетне тя се появи на стълбището, което свързваше ателието с подземния етаж. Разпозна го и се обърна да каже нещо на някого, който не се виждаше. После дойде да му отвори.
Беше по пантофи. Носеше престилка на квадратчета. Така, както изглеждаше сега, леко напълняла, без никакъв грим, никой не би разпознал в нея жената, която навремето е била проститутка и е кръстосвала малките улички в района на булевард „Севастопол“. Изглеждаше точно като добра и дори педантична домакиня. При обикновени обстоятелства вероятно биваше във весело настроение.
— При мен ли идвате? — попита го тя с нотка на отегчение в гласа.
— Има ли някого освен вас в дома ви?
Тя не отговори. Мегре се запъти към стълбището, слезе няколко стъпала надолу, наведе се през перилата и смръщи вежди.
Вече му бяха съобщили, че Алфонси се мотае из околностите, обичал да пие аперитива си заедно с журналистите в „Табак де Вож“, но избягвал да се появява в „Льо Гран Тюрен“.
Стоеше прав и изглеждаше като човек, който често посещава тази кухня, където нещо вреше на огъня. И макар че донякъде се притесняваше, се усмихна иронично на комисаря.
— Ти какво правиш тук?
— Нали виждате, дошъл съм на гости като вас. Това е мое право, не е ли така?
Навремето Алфонси работеше в Съдебната полиция, но не в бригадата на Мегре. В продължение на няколко години беше в Нравствената полиция. Обаче най-накрая му дадоха да разбере, че въпреки политическите му протекции не беше желан в нейните редове.
Беше нисък и носеше обувки с много високи токове, за да изглежда по-висок. Може би си слагаше тесте карти в обувките, както намекваха някои. Винаги бе облечен прекалено изискано. Носеше истински или фалшив диамант на пръста си.
Беше отворил частна полицейска агенция на улица „Нотър Дам дьо Лорет“, в която беше едновременно шеф и единствен служител. За помощник имаше нещо като секретарка, която беше преди всичко негова любовница и ходеше заедно с него нощем по кабаретата.
Най-напред, когато съобщиха на Мегре за присъствието му на улица „Дьо Тюрен“, комисарят си бе помислил, че бившият инспектор се опитва да изкопчи някакви сведения, които щеше след това да продаде на вестниците.
После беше открил, че Филип Лиотар го е наел, за да работи за него.
Сега за първи път му се изпречваше на пътя, затова промърмори само:
— Чакам.
— Какво чакате?
— Да се махнеш оттук.
— Жалко, защото още не съм свършил.
— Както искаш.
Мегре се престори, че се запътва към изхода.
— Какво смятате да правите?
— Ще повикам някой от моите хора и ще го пратя да върви денонощно по петите ти. Това също е мое право.