— Освен това е купил и половин фунт3 маджун.
— Благодаря ви.
Всичко се крепеше като че на конец, само на едно машинално движение на младежа в сива престилка, който тъкмо се канеше да затваря магазина. Като че съвсем несъзнателно той продължи да прелиства ведомостта. После каза:
— Тази седмица пак е идвал.
— Какво?
— В сряда. Купил е стъкло със същите размери, 42 на 65 см и още веднъж половин фунт маджун.
— Сигурен ли сте в това?
— Мога да ви кажа дори, че е идвал доста рано сутринта, тъй като това е първата ни продажба за този ден.
— В колко часа отваряте магазина?
Това беше важно, понеже Йожени, която започваше работа в девет часа, твърдеше, че всички стъкла са били в добро състояние в сряда сутринта.
— Ние идваме в девет, обаче шефът слиза в осем, за да отвори магазина.
— Благодаря, приятелю. Добър човек си ти.
А този добър човек после вероятно още дълго се е чудел защо мрачният на влизане мъж внезапно беше изпаднал в толкова добро настроение.
— Предполагам, че няма опасност някой да унищожи страниците на тази ведомост?
— С каква цел някой би го сторил?!
— Все пак ви препоръчвам да внимавате. Утре сутринта ще изпратя човек, който да ги фотографира.
Той извади от джоба си картичка и я подаде на младежа, който прочете с изумление написаното на нея:
— Къде отиваме сега? — попита шофьорът.
— Спрете за малко на улица „Дьо ла Ферм“. Ще видите малко бистро от лявата ви страна…
По този случай си заслужаваше да пийне чаша бира. Замалко да извика Торанс и инспектора да пийнат заедно с него по една. Но в крайна сметка се задоволи с шофьора си.
— Какво ще пиете?
— За мен една минерална вода „Виши“.
Цялата улица беше като позлатена от слънцето. Чуваше се как от полъха на лекия ветрец шумолят листата на големите дървета в Булонския лес.
Малко по-далече по улицата имаше черна желязна порта, малка градинка с малък тревист правоъгълник отпред, спокойна и подредена къща, напомняща манастир.
Някъде из тази къща се намираше стара жена, досущ като директорка на манастир, и мъж, приличащ на турчин, с когото Мегре имаше сметки за уреждане.
Животът беше хубав.
Глава пета
Ето как протече останалата част от деня. Най-напред Мегре изпи две половинки заедно със своя таксиметров шофьор, който пък се задоволи само с чаша „Виши“. Беше в онази част на деня, когато започва да става хладно. Точно когато се качваше отново в колата, му хрумна да отиде с таксито до пансиона, където Мария ван Аерт беше живяла в продължение на една година.
Нямаше никаква важна работа там. По-скоро се поддаде на манията си „да души“ из къщите на хората, за да може по-добре да ги разбере.
Стените бяха боядисани в кремавобяло. Всичко там беше кремаво, сладникаво, като в сладкарница, а напудреното лице на собственичката приличаше на много сладка торта.
— Какво прелестно същество беше тя, господин Мегре! И каква прелестна компания трябва да е била на своя съпруг! Толкова много искаше да се омъжи.
— Искате да кажете, че тя се е стремила към брак, така ли?
— А нима всички млади момичета не мечтаят да имат съпруг?
— Тя е била около четирийсет и осем годишна, когато е живяла тук, при вас, ако не се лъжа?
— Но по характер си беше останала толкова млада! Забавляваше се от най-дребните неща. Да ви кажа, правеше й удоволствие да погажда дребни номера на квартирантите ми. Знаете ли, близо до Мадлената има един магазин, който никога не бях забелязвала, преди да ми спомене тя за него. Продават разни забавни играчки, например изкуствени мишки, лъжици, които ти се разтапят в кафето, някакви уреди, които се слагат под покривката, за да вдигнат тайно чинията на някой от сътрапезниците, чаши, от които не можеш да пиеш, и какво ли още не. Е, тя беше една от най-редовните им клиентки. Но при това беше и много образована, познаваше всички музеи в Европа и прекарваше по цели дни в Лувъра.
— Тя представи ли ви онзи, който щеше да стане неин съпруг?
3
Фунт или паунд (от латински: