— Имах време само да прегледам заглавията им.
— Все още не цитират името ми, обаче всички в пресата вече знаят. Вероятно са получили информацията някъде към полунощ. Бях предупреден за това от един мой познат, който работи като метранпаж5 на улица „Дьо Кроасан“. И незабавно се обадих на министър-председателя.
— Той как реагира?
— Не знам дали беше изненадан или не. Вече не съм в състояние да давам оценка за хората. Разбира се, бях го събудил. Стори ми се, че прояви известно учудване, но също така ми се стори, че не се вълнува така, както очаквах.
Той продължаваше да говори с половин уста, без убеждение, все едно че думите нямаха значение.
— Седнете, Мегре. Извинете ме заради това, че ви държа прав, но от тази сутрин не мога да седя — това ми създава някакво чувство за тревога. Имам нужда да стоя прав, да вървя. Когато пристигнахте, аз вече от един час ходех напред-назад из кабинета си, докато секретарката ми отговаряше на телефонните обаждания. И за какво ви говорех? А, да. Министър-председателят ми каза нещо от рода на: „Е, драги мой, ще трябва да погледнете събитията в лицето!“ Струва ми се, че това бяха неговите собствени думи. Аз го попитах дали Пикмал се намира в ръцете на неговите служби. А той, вместо да ми отговори направо, само промърмори: „Какво ви кара да мислите така?“ После ми обясни, че и той, както всеки друг министър, не може да се закълне в онова, какво става в неговите служби. Изнесе цяла реч по този въпрос. „Всички смятат, че ние сме отговорни за всичко — каза той, — без да разбират, че сме обикновени минувачи в политиката. Без да разбират, че онези, на които днес даваме заповеди, знаят това. Доскоро са имали друг господар, а може би и на другия ден той ще се смени.“ Тогава аз му казах: „Сигурно ще е най-добре да си подам оставката още утре сутринта.“ „Прекалено много бързате, Поен. Сварвате ме неподготвен. В политиката нещата рядко протичат така, както си ги предвидил. Ще помисля над вашето предложение и скоро пак ще ви се обадя.“ Предполагам, че се е обаждал на някои наши колеги. А може и да са имали събрание. Не знам. Сега вече нямат никакво основание да ме държат в течение. Прекарах останалата част от деня, като крачех напред-назад из стаята си, а жена ми в това време се опитваше да ме вразуми.
Жена му го погледна в този момент, като че искаше да каже:
— Помогнете ми! Нали виждате докъде се е докарал!
Беше вярно. Онази вечер, на булевард „Пастьор“, Поен му се бе сторил като човек, олюляващ се от удара, който току-що му е бил нанесен, и все още не знае как ще се справи с него, но не се е отказал да се бори.
А сега говореше така, като че събитията вече не го касаят, все едно че, след като съдбата му е решена веднъж завинаги, той се бе отказал да се бори.
— Обади ли ви се отново? — попита Мегре.
— Да, към пет и половина сутринта. Както виждате, тази нощ неколцина не сме спали. Той ми заяви, че моята оставка няма да промени по никакъв начин нещата, че на нея ще се погледне като на признание за вина и че единственото, което трябва да направя, е да призная истината.
— Включително и що се отнася до съдържанието на доклада „Калам“ ли?
Поен успя да се усмихне.
— Не, не точно. А когато сметнах, че разговорът ни е вече приключен, той прибави: „Предполагам, че ще ви попитат дали сте чели доклада.“ А аз отвърнах: „Да, прочетох го.“ „И аз така си помислих. Предполагам, че е доста обемист доклад, пълен с технически подробности, отнасящи се до тема, която не е разбираема за един човек на закона. Би било по-точно да се каже, че сте го прегледали. Докладът вече не ви е подръка, за да опресните паметта си. Казвам ви всичко това, приятелю, за да можете да избегнете още по-сериозните неприятности, дори от онези, които очаквате. Говорете за съдържанието на доклада, обвинявайте когото си искате — това не ме интересува. Тогава ще ви обвинят, че отправяте обвинения, които не сте в състояние да обосновете. Разбирате ли ме?“
Поен запали отново лулата си, поне за трети път от началото на разговора. Жена му се обърна към Мегре:
— Можете и вие да пушите. Аз съм свикнала.
— Още от седем часа сутринта телефонът започна да звъни. Бяха най-вече журналисти, които искаха да ми задават въпроси. В началото отговарях, че нямам какво да кажа. Но после почувствах, че тонът им започва да става едва ли не заплашителен. Директорите на два вестника ми се обадиха лично. Най-накрая определих среща на всички в моя кабинет, за тази сутрин, в единайсет часа, когато ще им дам пресконференция. Но имах нужда да ви видя преди това. Предполагам…
5
Печатарски термин (от фр.