Бе имал смелостта — може би от стеснителност, а може би от страх или от суеверие — да забави своя въпрос до този момент.
— Предполагам, че не сте открили нищо?
Мегре извади от джоба си писмото и го подаде на министъра, без да продума. Дали направи нарочно това, за да придаде по-голямо значение на своя жест и по този начин да вдъхне по-голямо доверие на министъра? Имаше нещо театрално в неговото поведение, което не му бе присъщо.
Госпожа Поен не се помръдна от канапето, в което седеше, но Ан-Мари отиде при баща си и прочете написаното през рамото му.
— От кого е? — попита тя.
А Мегре попита на свой ред Поен:
— Разпознавате ли този почерк?
— Напомня ми нещо, но не ми е особено познат.
— Това писмо е било изпратено в четвъртък от Жозеф Маскулен.
— До кого е адресирано?
— До Жул Пикмал.
Настъпи мълчание. Без да каже нито дума, Поен подаде листчето на жена си. Като че всеки от присъстващите се опитваше да прецени значението на това откритие.
Когато Мегре заговори отново, както на булевард „Пастьор“, той започна по-скоро един вид разпит:
— Какви са отношенията ви с Маскулен?
— Нямам такива.
— Скарани ли сте?
— Не.
Лицето на Поен придоби сериозен и загрижен израз. Макар че Мегре никога не се беше набърквал в политиката, той все пак познаваше донякъде нравите в парламента. Общо взето, дори депутатите от противниковите партии да отправяха един срещу друг яростни нападки от трибуната, всъщност поддържаха сърдечни отношения, които със своята фамилиарност наподобяваха отношенията между ученици или между войниците в казармата.
— Не говорите с него, така ли? — продължи да упорства Мегре.
Поен прокара ръка по челото си.
— Това е още от отдавна, още от моя дебют в Камарата. Тогава беше нова Камара. Вие сигурно си спомняте. Всички бяхме положили клетва, че между нас вече няма да има интриганти.
Това беше периодът веднага след войната, когато страната бе залята от вълна на идеализъм. Хората жадуваха за чисти отношения.
— Повечето мои колеги, във всеки случай, една значителна част от тях, бяха също като мен новаци в политиката.
— Но не и Маскулен.
— Не. Бяха останали неколцина от предишните камари, обаче всички бяхме убедени, че новодошлите ще създадат нова атмосфера. Обаче след няколко месеца вече нямах същата вяра. А след две години бях съвсем обезсърчен. Спомняш ли си, Анриет?
Той се бе обърнал към жена си.
— Да, до такава степен се обезсърчи — каза тя, — че дори реши да не се кандидатира повече.
— По време на една вечеря, на която трябваше да взема думата, аз изразих чувствата, които бяха в душата ми, а пресата веднага си записа моите думи. Бих се учудил, ако тези дни някой не изнесе на бял свят една част от онази моя реч. Темата й беше в известен смисъл за „мръсните ръце“. В общи линии, обяснявах, че е порочен не нашият политически режим, а средата, в която въпреки волята си живеят политиците.
Няма нужда да се разпространявам повече по въпроса. Спомняте си сигурно онова прословуто заглавие: Републиката на другарите. Всеки ден се срещаме. Всеки ден си стискаме ръцете като стари приятели. След като минат няколко седмици от началото на сесията, всички си говорим на „ти“ и взаимно си правим дребни услуги.
Всеки ден стискаме все повече ръце и ако тези ръце не са дотам чисти, вдигаме снизходително рамене и си казваме: „Е, какво да се прави! Но той не е лош човек.“ Или пък: „Той е длъжен да прави това заради своите избиратели.“ Разбирате ли ме? Аз заявих тогава, че ако всеки един от нас веднъж завинаги откаже да стиска мръсните ръце — ръцете на интригантите, тогава политическата атмосфера отведнъж ще се прочисти.
След известна пауза той добави с горчивина:
— И аз направих онова, което проповядвах. Започнах да избягвам журналистите и деловите хора, които вършат незаконни действия и пълнят коридорите на Пале Бурбон6. Отказвах на влиятелните избиратели услугите, които не смятах, че съм длъжен да им правя.
И един ден, когато в една от залите на Парламента Маскулен тръгна към мен с протегната ръка, аз се направих, че не го виждам, и подчертано се обърнах към един друг мой колега. Много добре зная, че той е пребледнял и никога не ми е простил това. Той е от онзи тип хора, които не прощават.