— Коя е шатрата, в която твоят харем подслонява гостенките си? — попита.
— Онази — отговори той, посочвайки една шатра наблизо.
— Известете тогава на вашата господарка къде съм!
С тези думи се упъти към шатрата. Той втренчи поглед след нея, сложи ръка на челото си и заговори като на себе си:
— Къде ли съм я виждал вече? И кога?
Беше мъж над петдесетте, висок и крепко сложен, с голяма брада и дръзко изрязани, симпатични черти на лицето. От всяка негова крачка и дума лъхаше неподправено благородство. Късо и категорично прозвучаха заповедите, които даде на притеклите се слуги да се погрижат за нас. Аз и Халеф получихме цяла, добре подредена шатра, до която имаше за конете специално приготвено помещение. За тях се погрижиха също така обилно както за нас. Само половин час ни бе предоставен да се измием и почистим от пътния прах. После ни известиха, че яденето е готово.
Пратеникът, който дойде да ни забере, ни поведе към големия вътрешен двор на къщата. Той беше обхванат от три страни от постройки, а от четвъртата стоеше открит. Там веднага започваше едно възвишение, на чийто заоблен връх бяха разположени в кръг големи камъни за сядане. Това бе съдебното място на селището, където Джемма3 на мюназахите провеждаше своите заседания. Очевидно нещо подобно бе планувано и за днес, тъй като възвишението беше заето с хора, очакващи сякаш важно събитие.
В просторния двор бяха проснати един до друг два килима и върху тях наслагани в кръг седемнайсет възглавници. Имаше ракитови и метални подноси и подложки — сега още празни, но слугите стояха в готовност да поднесат ястията веднага щом всички гости дойдат. Поканени бяха дванайсетте старейшини на племето, Мерхамех, Халеф и аз. Старейшините се бяха събрали, шейхът стоеше при тях. И точно когато влизах с Халеф в двора, дойде и жената на шейха с Мерхамех. При мюназахите следователно не бе забранено жените да се показват незабулени и да участват при храненето с мъжете. Шейхът ни представи най-напред жена си и после старейшините. Жената беше облечена във фино индийско сукно. В косите й проблясваха златни и сребърни верижки и монети. По китките и глезените й подрънкваха тежки гривни. Виждаше се, че се гордее с тези украшения и с високата си, вдъхваща почит фигура, с която се отличаваше от другите жени, които виждахме. Въпреки това всички очи се насочиха не към нея, а към Мерхамех, която бе облечена в прост плат, наистина, и стоеше без всякакво изкуствено украшение настрани, но въпреки всичко правеше не по-малко впечатление.
Представянето бе извършено по ориенталски достолепен маниер, с назоваването на всички възможни малки, прикачени и разните там родствени имена. Аз естествено трябваше да отговоря. Сторих го, като започнах не отгоре, от Мерхамех, а отдолу, от Халеф. Когато мюназахите чуха неговото дълго име и разбраха, че той е често споменаваният шейх на хаддедихните, погледнаха с други очи на него.
Себе си подминах набързо, като само споменах, че съм ефенди от Германия.
— От Джерманистан ли си? — попита шейхът. — Известна ми е тази страна. Там живеят много учени люде и много християни, които наистина са християни. Така че не е чудно, дето си бил гост в къщата на Абд ел фадл. Познаваш ли Мерхамех, неговата дъщеря?
— Да.
— Значи Аллах ти мисли доброто. Защото, който я познава, бива ощастливен от онова, което тя прави и въздава. То е като блясъка на звездите и уханието на розата, които са непреходни. Виждал съм я само веднъж. Тогава тя беше още дете, може би на дванайсет години. Беше при тогавашния мир на Ардистан. Ние се бяхме възбунтували срещу него и баща ми, брат ми и аз попаднахме в ръцете му. Животът ни беше проигран. Трябваше да бъдем разстреляни. Вече стояхме на лобното място. Около нас по камъните седяха съдиите, при тях мирът. Необходимо бе само да дигне ръка и изстрелите щяха да затрещят. Тогава Мерхамех, детето, притича и сграбчи носещата смърт ръка. Започна да му говори, както само един ангел може да говори. Молеше, както само жадната за дъжд земя моли небето. Бъркаше храбро в неговото твърдо сърце. Бореше се с него. Не като дете, а като исполин се бореше за нас. А че аз днес мога да ти го разправям, ефенди, е доказателство, че той, могъщият, силният тиранин претърпя поражение от нея. Тя победи. Той ни освободи! Това бе първият и последният път, когато я видях. Дали ще мога да я разпозная, ако днес я срещна, не знам. Не ми се вярва. Защото нейният красив, мил детски лик в мен прие чертите на същество, което дори аз самият вече не мога да уловя с очите на тялото. Затова те моля, ефенди, да ми я опишеш. Какво е сега нейното лице? Нейната снага, вървежът, гласът й? Може би е споменала за нас или…