Странно — когато излезе, не се озова в двора на къщата, обитавана от приятеля на Горлоис. Намираше се сред обширна равнина, а пред нея имаше кръг от големи изправени камъни, докосвани от първите утринни лъчи… Но не, светлината не идваше от слънцето, а от голям огън, осветил цялото небе на запад. От запад, където бяха страните на Лионес и Ис, както и големият остров на Атлас — Аламесиос, или Атлантида — забравеното царство сред морето. Наистина, когато планините се разцепиха и в една-единствена нощ загинаха сто хиляди мъже, жени и деца, западното небе беше пламнало от такова зарево.
— Но жреците бяха подготвени — произнесе се някакъв глас до нея. — През последните сто години те градяха звездния храм тук, в равнините, така че да не загубят връзка при проследяването на сезоните, да могат да изчисляват идването на слънчевите и лунни затъмнения. Тук хората не знаят за тези неща, но вярват в нашата мъдрост, вярват на нас — жреци и жрици, дошли от морето, и ще строят за нас, както са правили и преди…
Игрейн не беше учудена, когато видя фигурата със синьо наметало до себе си. Макар че лицето му беше някак различно, а на главата си носеше особена корона, увенчана със змии, както и златни гривни с формата на змия на ръцете си, очите му бяха същите като на Утър Пендрагон.
Студен вятър повя над високата, равнинна местност, където камъните очакваха милувката на слънцето. Наяве Игрейн никога не бе виждала Храма на Слънцето до Солзбъри15, защото друидите не ходеха там. Как е възможно, питаха те, да се покланяш на великите богове, служейки на образите им в храм, граден от човешки ръце? Те се прекланяха пред боговете си в горите, защото дърветата бяха посадени от божите ръце. Когато Игрейн беше малка, Вивиан й беше разказвала за този храм — колко точно е изчислено всичко в него, така че дори някой, който не познава тайните на жреците, би могъл да пресметне кога ще настъпи затъмнение и да проследи движението на звездите, и как тайната на градежа му е изчезнала заедно с неговите строители.
До нея Утър беше насочил поглед на запад, към пламтящото небе. Но беше ли действително Утър този висок мъж в одежди на жрец, загинал преди векове, заедно с една страна, която сега съществуваше само в легендите?
— Най-сетне се случи това, което ни бяха предсказали — започна той и обви с ръка раменете й. — Не вярвах истински до този момент, Морган.
За миг Игрейн, съпруга на Горлоис, се зачуди защо той я нарича с името на дъщеря й — но веднага се сети, че „Морган“ не е име, а по-скоро прозвище на жрица и означава „тази, която идва от морето“, съгласно една религия, която дори в представите на Мерлин Британски беше само сянка от легенда.
Тя се чу как отвръща неволно:
— Аз също не можех да повярвам, че е възможно Леонес, Ахтарат и Рута да изчезнат, сякаш никога не ги е имало. Вярваш ли, че боговете наказват Атлантида заради греховете на нейните обитатели.
— Не вярвам, че боговете биха постъпили така — отвърна мъжът до нея. — Земята се тресе под големия океан, който е зад познатото ни море. Хората от Атлантида разказаха за изчезналите страни Му и Хи-Бразил; но аз знам, че в големия океан, отвъд залеза, земята трепери, острови потъват и нови се издигат на тяхно място, дори ако хората нямат представа кое е добро и кое — лошо. Ако боговете на земята наказват еднакво и виновните, и невинните, то това не би могло да е разплата за нечии грехове, а просто естественият ход на природата. Не зная има ли цел разрушението, може би просто земята не е добила окончателната си форма и страда в стремежа си към усъвършенстване, също както и ние — хората. Не зная, Морган. Тези неща са известни само на малцина посветени. Зная само, че изнесохме тайните от храмовете, а бяхме се клели да не го правим. Затова сме прокълнати.
Игрейн отвърна трепереща:
— Но нали жреците ни повелиха да го сторим!
— Няма жрец, който може да ни опрости нарушената клетва. Думата, дадена на Боговете, отеква в дълбините на времето. Затова ни е писано да страдаме за греха си. Не биваше храмовите мистерии да бъдат загубени завинаги в морето — затова бяхме изпратени, за да спасим познанието, знаейки, че ще страдаме за нарушената клетва — отново и отново, във всеки следващ живот. Така беше писано да стане, сестро.
Игрейн упорито продължи да възразява:
— Защо да страдаме за нещо, което сме сторили по чужда повеля? Нима жреците са намирали за редно да страдаме, защото сме им се подчинили?
— Не — отвърна мъжът, — но си спомни клетвата, която произнесохме — гласът му за момент се пречупи. — Спомни си клетвата, която прозвуча в храм, отдавна погълнат от вълните, където великият Орион никога вече няма да владее. Спомни си как се заклехме да споделим съдбата на Онзи, който открадна огъня от боговете, за да не живеят хората в мрак. Много добрини е донесъл на земята откраднатият огън, но и много злини, защото хората се научили да го употребяват със зъл умисъл… Затова този, който открадна огъня, макар и почитан във всички храмове като благодетел на човечеството, понася вечните си страдания — прикован на скалата, и лешоядът вечно ще разкъсва сърцето му… Това са мистерии — наредено е така, че човек или се подчинява сляпо на жреците и на създадените от тях закони и живее в неведение, или съзнателно се противопоставя и тръгва по стъпките на Носителя на огъня — за да понася страдания в кръговрата на прераждането. Но виж — мъжът до нея посочи към звездите, към образа на Онзи, който бе по-велик от Боговете, към трите звезди на пояса му, които символизираха чистота, добродетел и смелост — той е още там, макар че храмът му е изчезнал. Там колелото на прераждането върви по вечния си път, макар че тук долу земята се гърчи в мъки, обричайки храмове, градове и човеци на огнена смърт. А ние тук изградихме нов храм, така че мъдростта му никога да не изчезне.
15
Стоунхендж — монументален неолитен комплекс близо до днешния град Солзбъри — предполага се, че е изграден от най-старото коренно население на Британия (древния народ), обитавало островите още преди идването на келтите. (бел.прев.)