Гуидиън имаше бърз и находчив ум. Лот бе наредил един учен свещеник от Айона1 да живее в двора цели три години и да учи момчето да чете; бе казал той да обучава и Гарет заедно с него, но Гарет не проявяваше никакъв интерес към четенето. Опита се добросъвестно да се пребори с буквите и латинския, но не постигна по-голям успех от Гауейн на времето — а и от майка си Моргоуз. Никак не успяваше да задържи вниманието си върху писмените знаци и странния език на старите римляни. Агравейн бе по-съобразителен — водеше всички сметки на имотите и го биваше да смята; но Гуидиън бе нещо друго. Той попиваше знанията светкавично. Само за година се научи да чете не по-зле от самия свещеник, а латински говореше тъй, сякаш в него се бе въплътил някой от някогашните цезари. Това караше Моргоуз да се чуди дали пък в крайна сметка няма нещо вярно в твърденията на друидите — че непрекъснато се прераждаме, усъвършенствайки се все повече във всеки нов живот.
„Такъв син би бил гордост за всеки баща“, мислеше си Моргоуз. „А кралицата така и не роди син на Артур. Да, има какво да кажа някой ден на краля. Узнае ли тайната, той ще бъде в моя власт“. Тази мисъл искрено я забавляваше. Понякога се чудеше, че Моргана никога не е използвала това като средство да влияе на Артур — та нали би могла да го принуди да я ожени за най-богатия от васалните му крале, би могла да разполага с безценни съкровища, с власт… Но Моргана не се интересуваше от такива неща. Вълнуваха я само арфата и глупавите деветини на друидите. Затова пък тя, Моргоуз, щеше да се възползва от тайната, която й даваше такава власт.
Тя седеше в голямата зала, облечена необичайно тържествено, и влачеше вълна от пролетното стригане. В ума й се въртеше какво ли не: трябваше да направи ново наметало на Гуидиън — той растеше много бързо, старото вече едва покриваше коленете му и нямаше да върши работа в зимните студове. Дали пък да не му даде старото наметало на Агравейн — можеше само малко да го поскъси, а за Агравейн да направи ново. По едно време се появи Гуидиън с новата, боядисана с шафран туника, и започна доволно да души разнасящата се миризма на меден сладкиш с много подправки. Но не се задържа много и не се опита да я убеди да му отреже парче още преди вечеря, както би сторил преди някой и друг месец. Към обяд той каза:
— Втора майко, ще взема малко хляб и сирене и ще отида да огледам оградите. Агравейн каза, че трябва да се провери да не би някоя да е паднала.
— Не и с празничните обувки — каза Моргоуз.
— Не, разбира се. Ще ходя бос — отвърна Гуидиън, развърза сандалите си и ги остави до огнището; издърпа туниката над колана си, така че тя се вдигна доста над коленете му, взе една здрава тояга и излезе, а Моргоуз се загледа смръщено подир него. Тъкмо това той никога не се съгласяваше да прави, каквото и да кажеше Агравейн. Какво му бе станало днес на това момче?
Лохлан се върна рано следобед. Беше хванал хубава риба, толкова голяма, че Моргоуз не успя да я повдигне. Тя загледа доволно улова — тази риба щеше да нахрани всички, които сядаха на трапезата, а щеше да остане и студено месо за три дни след това. Когато Гуидиън се върна, рибата вече бе почистена, ароматизирана с подправки и готова за печене. Гуидиън бе измил хубаво краката и ръцете си, беше се сресал старателно, и обу отново сандалите си, щом влезе в залата. Видя рибата, усмихна се и каза:
— Да, ще стане истински празник.
— Прегледа ли оградите, братко? — намеси се Агравейн, който тъкмо влизаше. Идваше от обора, където се бе занимавал с едно болно пони.
— Да, повечето са наред — отвърна Гуидиън, — но на самия връх на северните хълмове, където пасяхме овцете миналата есен, в оградата има голяма дупка — камъните са рухнали. Трябва да пратиш хора да я поправят, преди да дойде време отново да пратим там овце на паша. Да не говорим пък за кози — ще изчезнат веднага.
— Качил си се чак дотам съвсем самичък? — Моргоуз го загледа тревожно. — Да не си коза? Можеше да паднеш в някой процеп и да си счупиш крака, и никой нямаше да знае къде си! Колко пъти съм ти казвала да вземаш със себе си някое от пастирчетата, когато се качваш там!
— Имах си причини да отида сам — отвърна Гуидиън. Бе стиснал упорито устни. — Исках да видя нещо и го видях.
1
О-в Айона — един от Хебридските острови. От о-в Айона през 563 г. сл. Хр. започва разпространението на християнството в Шотландия. По това време св. Колумба изгражда там манастир, откъдето тръгват мисионери към сушата и другите островни части на Шотландия. Традиционно на о-в Айона са били погребвани шотландски и норвежки крале. Островът е свято място за поклонение и до днес. (бел.прев.)