Тъкмо успях да обясня на дежурния всичко, впускайки се във всевъзможни подробности и съобщавайки разни фамилии, когато ни връхлетя нова беда. Вече бяхме излезли от полето и се приближавахме към някаква сграда, която приличаше или на ферма, или на някаква селскостопанска постройка, когато внезапно се разнесе изстрел, а след това — и втори, колата поднесе, но по някакво чудо Стас успя да спре. Неизвестно откъде насред пътя изскочи джип, след него се появи още един, от колите се изсипаха куп хора — всички с адски злобни изражения, а аз тъкмо се наканих да припадна, когато в най-близкостоящия от тях разпознах Вася и радостно се развиках:
— Вася, аз съм — Маня…
— Жива ли си? — зарадва се той, а в това време до вратата на Стас вече бяха дотърчали две яки момчета, които я отвориха и измъкнаха моя добър приятел от автомобила.
— Какво става тук? — досетих се да попитам.
Вася премести поглед от мен към Стас и каза с досада:
— Това не е той.
— Разбира се, че не е той! — възмутих се аз, след като схванах за какво става дума. — Убиецът изчезна с джипа на Стас. Номерът му е… Стас, какъв е номерът на колата ти?
Стас, когото вече бяха пуснали, каза номера на джипа си.
— Тръгваме! — зарадва се Вася. — Той няма къде да се дене, Вадим ще го причака там, ей сега ще му звънна.
Той естествено му звънна, момчетата се метнаха в колите и се понесоха.
Като пропускам подробностите, бързам да обясня чудодейната поява на Вася. Частният детектив Тихонов наистина се бе обадил на едно от момчетата на Павлик и му бе споделил не само за интереса, който проявяваме към Сева, но и за неговата среща с някакъв млад мъж. Павлик бе издал заповед да го издирят и бе наредил на въпросния Вася за всеки случай да ме наблюдава. Сметката била проста: ако Юра-Льоня не бил загърбил гнусните си навици, нямало да се наложи дълго да го търсят, тъй като той сам щял да ме намери. Така и станало. Юра ме следил, изчаквайки подходящия момент, за да ме похити. Вася, който се тревожел за живота ми, действал крайно предпазливо — за което съм му страшно благодарна, — тъй че Юра дори не заподозрял нищо.
Момчетата заминаха, а ние останахме, тъй като не можехме да отидем никъде с две простреляни гуми. Стас ги подритна, въздъхна и рече:
— Ще трябва да чакаме, докато дойдат да ни вземат. — Набра някакъв номер и в продължение на една минута обяснява на началника на охраната си къде да ни търси.
— Хайде да тръгнем пеша и да ги пресрещнем — предложих аз.
— Няма ли да е по-добре да ги изчакаме в колата? Уморена си.
— Няма да е зле да се поразтъпча — въздъхнах. — Надявам се, че твоят Максим ще побърза.
Горях от нетърпение да разбера какво става с Юра. Дали на Вася и Вадим щеше да им провърви, или щяха да изпуснат убиеца? Впрочем нямаше да е зле да се появи и милицията…
Ние тръгнахме към града, където се предполагаше, че престъпникът не би могъл да се скрие. Той едва ли е поел в тази посока, а щом Вадим го е изпуснал край развалината… Стас ме хвана за ръката.
— Изплаши ли се? — попита ме тихо.
— Не. Не много. Всичко стана някак твърде бързо.
— А аз се изплаших.
— От какво?
— Как така от какво? Че може да ти се случи нещо.
— Нарочно го казваш. Подмазваш ми се. Ще ти върна парите. Ще продам апартаментите… Макар че може и да извадя късмет, да го хванат и тогава парите ти сами ще се върнат при теб.
— Да вървят на омайната си заедно с Юра, който всъщност е Льоня. Знаеш ли, имах го за добро момче.
— Много съжалявам.
— Какво?
— Съжалявам, че стана така. Боя се, че Вадим ще го изпусне. Това е моят вечен кутсузлук. Сега и на теб не ти върви. Остана и без пари, и без кола, разочарова се от един човек.
— Нищо подобно. На мен ми провървя. Срещнах теб. Представяш ли си: ако тогава ти не беше ударила колата ми, нямаше да се запознаем. Кошмарно!
— Кошмарно е, че се запознахме — оплаках се аз. — Сега не зная какво да правя. На теб не бива да ти се вярва…
— Господи, защо да не бива да ми се вярва? — проплака той.
— Знаеш защо! — отсякох сухо.
— Маня, ти си глуупачка — каза убедено той. Не ме гледай така. Глупачка си. Обичам те. Истински.
— Може би просто се страхувам да повярвам в това — въздъхнах. Нощта, звездите, пустият път и дланта на Стас, която стопляше ръката ми, ме настроиха лиричнои аз започнах да се оплаквам: — От дете не ми върви. Във всичко. Дори и в най-дрребните неща. Ако щеш, вземи фамилията ми например. Че може ли едно момиче да има такава фамилия — Смородина1? Няма нищо по смешно от това. Ами името ми?
— Името ти е красиво. А фамилията е дребна работа. Нея винаги можеш да смениш. На мен моята фамилия си ми харесва. Мария Анатолиевна Самойлова. Според мен не звучи зле. Маня — въздъхна Стас, — омъжи се за мен.