IV.
Амелия прочете съобщението от Ернесто: „Има портал в църквата “Сан Хуан" в Баньос дел Серато. Ще ви отведе в 1603 година в Картахена.".
Новата цел на патрула вече беше определена.
На заминаване, докато се качваше на коня си, Хулиан дори се пошегува с Алонсо:
— Сигурен ли си, че не искаш да останеш? Тук вече си легенда. Новият Бернардо дел Карпио.
Алонсо сериозно поклати глава:
— Не си го и помисляй! За нищо на света не бих заменил двадесет и първи век.
Амелия се чувстваше щастлива.
— Да живее Картахена!
V.
Салвадор се загледа в драскулките по ръкописа от Лиебана.
— Какъв ужас! Сякаш програмата за съобщения Уотсап е измислена още в края на осми век. Със сигурност реставраторът ще трябва доста да се потруди.
Ирене се усмихна.
— Да, но трябва да е друг.
Ернесто чу думите на колегите си по „бръмбара“ и почувства вина за съсипването на този паметник на испанската култура.
Салвадор му нареди да се връща и стана, за да излезе от кабинета. Имаше намерение да иде до болницата и да занесе добрата новина на Лола. Така и не успя да стигне навреме. Леглото й беше празно.
Съвсем прагматично заместник-министърът си помисли, че вече няма нужда да изпълнява обещанието си към нея. Трябваше обаче да поръча на Веласкес да направи портрет на Лола по нейна снимка. Щеше да го закачи с всички почести в галерията на агентите, дали живота си за Министерството на времето.
На връщане към кабинета си спомни стиховете на Мигел Ернандес18, друга жертва на испанската история, която бе искал да върне (но не успя), за да му позволи поне да умре достойно:
Салвадор Марти никога не би могъл да изрази с толкова малко думи какво всъщност бе за него Министерството на времето.
Втора част
След хубавото време идва буря
Картахена
I.
През 1603 година Картахена20 не беше такава, каквато си я бяха представяли. Може би заради лепкавата жега или заради пищната растителност, която решиха, че се дължи на плодородието на долината Мурсия.
Алонсо, Амелия и Хулиан спряха да се порадват на гледката. Пътешествията им никога не бяха за удоволствие, но сега опасността бе останала далеч, мисията им бе успешно изпълнена и нямаше никаква причина да се откажат от момент на отпускане и наслада от красотата наоколо. Хулиан се опита да открие прочутия римски театър до пристанището. Разбира се, не успя, защото в продължение на столетия никой не бе подозирал за съществуването му, докато едва в края на XX век археолозите с кирки и лопати не го бяха изровили изпод основите на града.
Заливът, дълбоко врязан в сушата, бе осеян с кораби. Имаше десетки галеони, платноходи, бригантини и фрегати. Амелия се изненада. Бе очаквала да види само няколко рибарски лодки и нищо повече. Знаеше, че Картахена е била едно от главните пристанища по времето на римляните, но не подозираше, че е останала такова чак до 1603 година.
Сега групата трябваше да се отправи към Мадрид и за целта се налагаше да си намерят коне. В Министерството на времето от онази епоха щяха да ги насочат към съответния портал за 2016 година. Алонсо предложи да тръгнат призори, защото скоро щеше да се стъмни. Морският хоризонт на залез-слънце беше като блян. Или по-скоро — като магия.
— По дяволите!
Ругатнята на Амелия, при това на каталонски, прозвуча високо и ясно. Колегите й не бяха свикнали да чуват подобни възклицания от устата на дама и това ги притесни. Сигурно бе нещо извънредно неприятно.
— Слънцето залязва над морето! — съобщи тя.
Хулиан и Алонсо я погледнаха въпросително.
— Би трябвало да залязва над сушата, вдясно от нас.
— Искаш да кажеш, че слънцето е сменило посоката си и вече не залязва на запад?
— Не, Алонсо. Искам да кажа, че не сме в Мурсия. Това е Картахена де Индиас в Новия свят. На Карибско море, от другата страна на Атлантика. Три коня няма да ни свършат работа, ако искаме да се върнем в Министерството.
18
Мигел Ернандес (1910–1942) — испански поет. Умира от туберкулоза във фашисткия затвор в Ориуела. — Б.пр.
19
М. Ернандес, „Последна песен“. Испанска поезия, 1978; преводът е на Ал. Муратов и Ат. Далчев. — Б.пр.