— Началство!
Мъжът му хвърли изненадан поглед, но се приближи, а Амелия и Алонсо само мълчаливо наблюдаваха случващото се.
— Всичко наред ли е?
— Не, напротив. Седни при нас! Изглеждаш уморен. Направи ни компания.
— Ако искате да се сближите с мен, за да ви черпя, много се лъжете…
— Няма такова нещо. Имам набито око и виждам, че не си добре. Искам просто да ти предложа лекарство.
— Вие какви сте? Монаси билкари или лечители? Никога не съм виждал дрехи като вашите.
Откакто бяха пристигнали в XVII век, за първи път някой обръщаше внимание на странните им средновековни дрехи. Хулиан се представи за учен човек. Въпреки първоначалната си резервираност, гостилничарят си помисли, че лекарството не може да бъде по-лошо от болестта и изпи прахчето, разтворено в чаша вино. Тогава тримата го попитаха къде могат да се приютят за през нощта, а стопанинът им отговори, че както всяка година по време на панаира в цяла Картахена нямало и един свободен нар, нито в почтените домове, нито в бардаците. Задморският кралски флот от седмица бил закотвен в залива, а моряците се били пръснали из целия град.
— А тогава къде се крият в момента? — поинтересува се Алонсо.
Въпросът не беше нелогичен, защото вечерният град изглеждаше съвсем пуст. Испанецът снижи глас, макар че бездруго едва можеше да говори:
— Хората се затварят по къщите. Пристигна кораб с чернокожи роби и половината му екипаж е болен… а останалите вече са измрели.
Амелия, Алонсо и Хулиан се спогледаха тревожно.
— От какво са болни? — попита Хулиан.
— Повръщат черно.
— А робите? — намеси се Амелия.
— Нищо им няма, но ще трябва да ги продадат другаде. Тук никой не ги иска. Вече са заразили много от местните.
Амелия си помисли, че това е още една причина да се върнат час по-скоро у дома — да не прихванат инфекцията. Ако не намереха веднага места на някой галеон, нямаше да имат друга възможност през следващата половин година, тъй като Кралският флот прекосяваше океана само два пъти годишно. Гостилничарят ги посъветва да поговорят с някой моряк, например с един от картоиграчите от съседната маса, единственият испанец в компанията. Другите трима били „чоло“. Хулиан знаеше само един „чоло“ — Чоло Симеоне24, бивш играч, а сега треньор на „Атлетико Мадрид“. Гостилничарят обаче очевидно нямаше предвид него.
— Прощавай, но какво значи „чоло“?
— Метиси, кръстоска между испанци и индианци — обясни гостилничарят.
Точно в този момент мъжете от съседната маса се наежиха за бой. Четиримата играеха от часове, но на испанеца му бе омръзнало да губи от местните и ги беше нагрубил. Те пък се бяха почувствали обидени от държанието му. Както се знае, употребата на алкохол забавя рефлексите, намалява точността и влошава двигателната координация на побойниците. Ето защо сбиването се превърна в най-жалката и смешна гледка, на която патрулът бе присъствал. Никой не стана да ги разтърве. Просто ги оставиха да се изморят и да се откажат.
V.
Щом гостилничарят се отдалечи и ги остави да се нахранят на спокойствие, на Алонсо и Амелия им трябваше само част от секундата, за да отправят упрек към Хулиан:
— Защо го покани да седне при нас? Не виждаш ли, че е болен?
— Разбира се, че виждам. Има симптоми на жълта треска или „черно повръщане“, както сега го наричат… тоест тогава… По дяволите, все едно!
— И какъв илач си му приготвил? — поинтересува се Алонсо.
— Аналгетик и антипиретик.
Хулиан имаше добър нюх и отдалеч разпознаваше мириса на болестите. Дъхът и потта на болните се променят. Хепатитът мирише на сурова риба, диабетът — на ацетон, коремният тиф — на прясно изпечен хляб, а жълтата треска — на месарница.
— И на всичко отгоре раздаваш лекарствата ни! — упрекна го Алонсо — Каква щедрост! Първо искаш да ни разболееш, а после ни оставяш с празна аптечка!
— Наистина ли мислиш, че бих направил такова нещо, Алонсо? Преди всичко аз съм лечител. Призванието ми е да помагам на болните, а не да застрашавам здравето им. Разпространението на жълтата треска става от ухапване на комар, не от разговор с някого. И въпреки че болестта е нелечима, невинаги е смъртоносна. Симптомите обаче могат да бъдат сведени до минимум.