Срещнах очите й и издадох звук, който беше едновременно хлип и смях. Сякаш бях погледнала в огледало — на лицето й видях моите устни и същите тъмни очи като моите, макар че нейните бяха очертани с молив. Същата брадичка и бузи, макар че нейните бяха по-закръглени и гладки, белег за богатството, на което се беше радвала по рождение.
Никой в Кадиз не беше виждал изображение на принцесата от дълго време насам — баща й я беше скрил на Луна-Ваксор, родната планета на ватийците, далеч от опасностите и хорските погледи. Но аз знаех, че пред мен стои Марам вак Матис, Нейно Кралско Височество, принцесата на ватийците. Изглеждаше точно като мен.
5
Принцесата пристъпи по-близо до мен с леко и грациозно движение, дръпна воала ми и опря пръсти под брадичката ми. Изглеждаше като кралица — каквато един ден щеше да бъде. С другата си ръка небрежно придържаше гънките на пищната си рокля. По златния й колан и пръстените й играеха отблясъци от слънчевата светлина. „Съвсем еднакви сме“, — помислих си и същевременно изобщо не беше така. По нея личеше богатство, по-огромно, отколкото бих могла да си представя. И за разлика от мен, все още пропита с миризмата на селото, принцесата ухаеше на ароматни масла и есенции. В покоите й сигурно имаше плочици бакхоор[2], косата й беше изкъпана с благоуханен сапун, а в скриновете с кафтаните й вероятно поставяха ароматна розова смола, увита в сатен. Безразсъдно беше от моя страна да я гледам в очите — тя беше принцеса все пак. Но и двете явно бяхме погълнати от вида на другата и колкото по-дълго се взирахме една в друга, толкова по-болезнено силно се впиваха пръстите й в лицето ми. Наложих си да не дърпам глава.
Бях чувала, че принцесата е отгледана на родната планета на ватийците след смъртта на майка й, сред роднините на баща й. Беше ватийка до мозъка на костите — или поне така гласяха слуховете — жестока както към приятелите си, така и към собствените си роднини. Бе обрекла онези свои братовчеди, които бяха дръзнали да събудят недоволството й, на бедност. А две седмици след като се върнала на Андала една от прислужничките й била прогонена с обезобразено лице — наказание, задето се осмелила да говори неуважително пред принцесата. Омразата, която изпитваше към народа на майка си и културното й наследство, беше легендарна. Нито говореше, нито четеше на кушаилски и често изразяваше презрението си към езика, ако някой проговореше на него в нейно присъствие. Макар че беше млада и наполовина потомка на нашия народ, всички очаквахме да продължи по стъпките на баща си, когато наследеше имперския трон.
— Как смяташ — защо си тук, а не у дома? — попита ме тя тихо.
— Защото ме отвлякоха от дома ми и ме доведоха тук — отговорих, като позволих на частица от гнева да се прокрадне в тона ми.
Пръстите й се забиха болезнено в бузите ми. Поех дъх с рязко свистене.
— Не ме разигравай — каза тя. — Не съм в настроение.
— Не зная защо съм тук — казах, макар това да не беше съвсем вярно.
Знаех — или поне подозирах, че зная. Умът ми вече препускаше от един на друг начин, по който можеха да използват мен, напълно незначителната дъщеря на някакъв си фермер, на мястото на принцесата. Спомних си дроидите, които нахлуха в касбата и започнаха да сканират лицата на момичетата, които бяха навършили пълнолетие. Не ме бяха избрали по чиста случайност. Търсили бяха именно мен, огледалното копие на Маран, още от самото начало — може би из цял Кадиз, а и всички други луни в системата ни.
— Не зная, Ваше Височество — поправи ме тя и разтърси брадичката ми гневно. — Повтори.
— Не зная, Ваше Височество — подчиних се аз, като се опитах да наподобя тона й.
— Ама че добра имитаторка си била — каза тя. — Почти може да ти бъде простено, че така приличаш на мен.
— Не съм избирала да приличам на вас — казах тихо.
Изражението й се промени и от сдържан гняв се превърна в нещо по-грозно, по-жестоко. Въздухът помежду ни сякаш се разтегна и изтъня, докато най-накрая тя не пусна брадичката ми. С бързо движение, като на пепелянка, стовари опакото на отрупаната си с пръстени ръка върху лицето ми. Болката беше светкавична и гореща, възпламени цялата ми скула и се разпростря надолу към челюстта като горски пожар, подсилена от горчивия вкус на бакър в устата ми. Бавно се обърнах напред и стиснах плата на полата си с всичка сила. Когато очите ни се срещнаха пак, по лицето й пробяга бледият призрак на усмивка. Изглеждаше почти доволна — и това ме уплаши повече от гнева й.
2
Арабски ароматни блокчета, които се изгарят по случай празници или с цел ароматизиране на жилището. — Б. пр.