„Чуйте и разгласете — гласяха те — защото Ние знаем неща, непознати за вас.“
— Един ден ще се върнеш в крепостта. Така завършва стихотворението й — каза Идрис.
Поколебах се, преди да осъзная какво има предвид — за това стихотворение бяхме говорили на бала. Полетът на Масиния.
— Това е ужасен превод — казах сухо.
Принцът се обърна и ме изгледа продължително, преди да осъзная грешката си.
Марам не говореше кушаилски, но дори и да говореше, нямаше да е запозната със стиха, който той неуспешно се беше опитал да преведе.
— Почти също толкова лесно е да те подмами човек, колкото Марам — каза Идрис след дълго мълчание.
Не се усмихваше.
Усетих как кръвта се отцежда от лицето ми.
Марам. Името увисна във въздуха.
Бях разкрита.
16
Стоях сред мрачното подземие, замаяна от шока.
— Кога…
— Кога разбрах ли? — довърши той. — Заподозрях още на бала, когато попита прислужницата дали е добре. Марам дори не забелязва слугите. Но оттогава ми го подсказаха още милион дребни неща. Лицето ти е прекалено открито. Марам никога не си позволява да сваля защитите си така. Гледаш хората, когато им говориш, вместо погледът ти да минава през тях по начина, характерен за нея. Слушаш ги — всичко, което ти казвам, предизвиква някаква реакция, независимо колко дребна или безобидна е тя. Изглеждаше дълбоко впечатлена, когато кацнахме в Гибра, а Марам дори не би хвърлила на двореца втори поглед. И може би най-показателно от всичко беше обстоятелството, че ме слушаше и забелязваше всяка моя грешка по време на… слабия… ми преразказ на легендата за Масиния. Виждах го изписано на лицето ти, макар че имаше благоразумието да не споделиш истинските си чувства.
Тръпките на ужаса полазиха нагоре по гръбнака ми. Наистина ли съм била така прозрачна? Толкова очевидни ли са били грешките ми? Една малка част от мен беше впечатлена — знаех, че Идрис трябва да е умен, щом е оцелял в Зияана толкова години, но това… Колко ли внимателно наблюдава всички, за да усети разлика в Марам, която дори баща й беше пропуснал?
— Щом си бил толкова сигурен, защо изобщо имаше нужда да ме подмамваш? — попитах ядосано.
— Защото никога нямаше да признаеш, че не си Марам, ако те бях попитал любезно — засмя се той развеселено. — И така. Коя си ти? И защо си тук вместо Марам?
Стиснах зъби. Цялата ми усилена работа, всичко, което бях изтърпяла, беше изгубило всякакъв смисъл само за миг. А Идрис не се беше доказал като достоен за доверие — само като умен.
— Ами ако откажа да отговоря?
За пръв път лицето му придоби изненадано изражение и той пристъпи напред.
Побързах да направя крачка назад.
— Уплашена си — отбеляза той, разширил очи.
— Разбира се, че съм уплашена — казах аз, а гласът ми трепна. — Живееш в Зияана! Знаеш каква е цената на…
— Провала — довърши той вместо мен. — Не помислих, че…
— Естествено, че не си помислил. Това е било просто игра за теб. Загадка, която да решиш — казах и си поех дъх треперливо. — За мен това не е игра. Животът ми зависи от успеха ми.
Той кимна и ме изгледа проницателно.
— Разбирам. Но не мога да ти помогна, ако…
Изпръхтях презрително, преди да успея да се възпра.
— Да ми помогнеш? Не можеш да ми помогнеш. С предишния ми живот е свършено. Няма път за бягство, няма къде да се скрия от тази истина. Животът ми вече е такъв. Ако това изобщо може да се нарече живот.
Той се втренчи в мен, а аз вирнах брадичка, сякаш да го предизвикам да оспори думите ми.
— Говориш като една от нас — каза той вместо това.
Стиснах зъби още по-яростно.
— Благодаря ви, саиди[5] — отвърнах, подчертавайки благородната кушаилска титла като напомняне, че не съм една от тях. — Ласкаете ме.
— Не те…
Вдигнах ръка. Толкова бях ядосана — на себе си, задето се оставих да ме хванат в този капан, на него, задето не разбираше какво означава за мен разкритието му, на съдбата, задето ме беше пратила в Зияана преди толкова месеци.
Фонтанът, разположен по-напред в сумрачния тунел, се включи и внезапният прилив на вода накара една малка птица да отлети покрай нас нагоре по стълбите, към слънцето. Светлината проблесна меко по обагрените й като скъпоценни камъни криле и миг по-късно от нея вече нямаше следа. Съчувствах й — да я стреснат така, след като най-после беше намерила място, където да си отдъхне. И й завиждах, задето можеше да избяга така бързо и лесно.
— Толкова много приличаш на нея — каза той. — Винаги ли е било така?