Вперих поглед в едно цвете точно над лявото му рамо.
— Имах даан — отговорих.
Бях ли говорила — или мислела — за даана си в минало време преди?
— Отнеха ми го — добавих.
Той не каза нищо.
Усетих как гневът ми отново се надига в тишината и си наложих да потисна изкушението да докосна бузите и челото си. Не усещах фантомна болка там, където някога беше мастилото, никакво по-необичайно чувство. Някога бяха част от мен, а сега просто ги нямаше. Бях се примирила с това.
Когато Идрис заговори, гласът му прозвуча по-меко. Явно беше проумял каква висока цена бях платила.
— Как попадна тук?
— Как попадат всички в Зияана? — отговорих аз с въпрос и скръстих ръце.
— Била си отвлечена — каза той. Аз замълчах. — Ще прекараме тук доста време заедно. Ще ти бъде от полза да ми се довериш, саидати[6].
Кушаилската дума далеч не прозвуча толкова тромаво в устата му, отколкото бих очаквала.
Поклатих глава.
— Би трябвало да знаеш по-добре от мен колко е трудно да се довериш на някого в Зияана.
Той се приближи към мен като към уплашено животно.
— Можеш да ми се довериш — не е в мой интерес да разкрия тайната ти.
Насилих се да го погледна.
— Ако исках да използвам това срещу теб — допълни той тихо, — вече щях да съм го направил.
Поколебах се, докато обмислях думите му. Беше прав. Щом се беше досетил още вечерта на бала или по време на полета от Андала до Гибра, значи бе имал предостатъчно възможности да ме издаде, да се възползва от откритието си. Да съсипе живота ми. Но не го беше направил. Това беше добре за мен.
— Отвлякоха ме през навечерието на пълнолетието ми — прошепнах, втренчена невиждащо в тъмната вода. — Пред очите на приятелите и семейството ми. Пред очите на брат ми. Не разбирах защо им трябвам, преди да я видя.
— Марам? — каза той.
Кимнах.
— Тя властва над живота ми, откакто пристигнах в Зияана.
След като първите думи се изплъзнаха от устните ми, сякаш вече не можех да спра потока. Надпреварваха се, сякаш се изливаха от мен — разказах му за пристигането си в Зияана и как ме бяха затворили като в гробница. Част от мен се чувстваше изолирана от всичко, което бях преживяла — самотата, загубата на даана, животът под зоркия поглед на Марам и Надин. Но момичето, което бе хлипало по време на първата нощ, още живееше в мен, и усетих как гласът ми потреперва задавено.
Идрис се облегна на стената, тих, но зорко вгледан в мен, и ме остави да говоря, като ту ме подканяше да продължа с въпроси, ту ме оставяше да помълча, когато чувствата ми дойдеха в повече. Докато говорех, започна да ме изпълва необичайно чувство за лекота, сякаш бях очаквала възможност да сваля този товар от плещите си. Не бях говорила с никого, а и кой ли би ме изслушал? Тала, която правеше дребни мили жестове, но се боеше да се сближи твърде много с мен? Дроидите, които не можеха да изпитват нито съчувствие, нито разбиране?
— От колко време си пленник? — попита Идрис, когато завърших разказа си.
Засмях се сломено.
— Не зная. Седмици? Месеци? Балът беше първото ми излизане от Зияана.
— Идните седмици може да се окажат благодатен отдих и за двама ни — каза той замислено. — Без непрекъснатото наблюдение.
Не се усмихнах, но тази мисъл ме очарова. Време, през което да бъда себе си, без маска, без заплахата от Надин и Марам да тегне над всеки мой ден.
— Да — прошепнах. — Възможно е.
Тишината изпълни тунела отново, но този път — по-уютна, сякаш ме изкушаваше да приема предложението му за отдих, за доверие.
— Как да те наричам? — попита той накрая.
Вдигнах брадичка. Бях взела решение.
— Наричай ме с името ми. Амани.
17
Събуди ме мелодия на лютня. Струните звънтяха бавно, лениво, сякаш свирещият имаше всичкото време на света. Не се чуваше песен или друг акомпанимент. Останах в леглото, затворила очи, и се насладих на мелодията — стара, традиционна, но вдъхновила нови вариации. В цялото ми село имаше само един музикант, който можеше да свири на лютня — един старец, който беше починал две нощи преди навечерието на пълнолетието ми.
Стаята ми беше изпълнена със сенки — завесите още бяха спуснати. Два фенера блещукаха слабо, а лъчите им хвърляха по пода и стените особени петънца светлина, подобни на съзвездия. Беше ранна утрин. Все още се усещаше нощният хлад на пустинята и не се чуваха птичи песни. Но долавях внимателните стъпки на слугините пред стаята ми, тихия им шепот, прокарването на метли по пода. Тала нямаше да идва да ме буди по време на посещението ни — благородните гости можеха да спят колкото пожелаят.