Нямаше нито икони, нито стенописи, които да изобразяват водачите ни или техните последователи. Стените и колоните бяха покрити с надписи в стар стил — стихове от „Заветът“ които напомняха на хората за Дихиа, мира и вярата. Дочувах топуркането на боси крака по каменния под, шепота на дълги роби, приглушеното мърморене на хора, които се молят. В отсрещната страна на двора се издигаше двойна врата от тъмно дърво, украсено с фигури на дървета, натежали от плод: вратата към завията[8]. От другата й страна имаше подслон за всеки, който имаше нужда от него, място, където си добре дошъл, ако имаш нужда от почивка, лек за болест или помощ.
Усетих аромата на току-що запалени благовония, както и отчетливата остра миризма на самия храм, която се излъчваше от камъните, хората и вярата. Не можах да си наложа да вляза в същинската част на храма, затова седнах под тентата на двора и вдишах дълбоко.
За пръв път от месеци насам усетих как ме обзема нещо, близко до мир. Стегнатите ми гърди и мускули се отпуснаха. Когато издишах, сякаш се отървавах от десетки дребни, но дразнещи камъчета. За секунда не бях нито Марам, нито Амани. Бях просто момиче в храм, обзето само от жажда и очаквания. Слънцето се издигаше и лъчите му бавно пълзяха през двора, като го деляха на светли петна и сенки. Една птица беше кацнала на извития ръб на фонтана и гукаше меко на водата, сякаш очакваше да й отговори.
На рамото ми се отпусна ръка, украсена с пръстени. Скочих на крака, изненадана, обърнах се и се озовах лице в лице със застаналата от другата страна на пейката Фурат. Косата й се спускаше на свободни къдри по раменете, без украшения — също като моята — и беше облечена в също толкова семпъл кафтан като моя. Не бях единствената, която бе успяла да се изплъзне от прислужницата си тази сутрин.
Фурат ми се усмихна.
— Не исках да те стряскам, Амани.
Звучеше спокойно и изискано, явно в свои води в храма. От нея се излъчваше безметежност — дълбоко душевно равновесие, което усещах, че не бих могла да наруша. Съмнявах се да има много хора, които са способни на това.
Седнахме една до друга на пейката в мълчание, докато слънчевите лъчи бавно огряваха двора.
— Това е любимото ми място в целия свят — каза тя. — Няма друго, което да ме изпълва с такъв покой.
— Изглеждаш като у дома си тук — отбелязах. — В Уздад, имам предвид.
— Истината е, че никога не съм искала да го напускам — каза тя, без да ме поглежда. — Плаках, когато баба ми го предложи. Цял живот бях успявала да избягвам ватийците и братовчедка ми — те нямат власт над това място. А после изведнъж…
— Защо си си тръгнала тогава?
Не можех да я разбера. Ако ми се предоставеше възможност, бих останала в Уздад завинаги. Не беше съвършено място, но беше убежище — далеч от ватийските политически игри и машинации.
Фурат замълча за миг и ме изгледа внимателно. С изненада си дадох сметка, че е човек, който никога не би могъл да бъде принуден да направи каквото и да било — не и ако не се вписва в собствените й планове.
— Дълг. Имам дълг към семейството си, към баба си, към Андала. Ненавиждам това, в което се е превърнала планетата ни, и не мога само да си стоя тук и да се оплаквам. Трябваше да тръгна по-рано, но…
— Мога ли да попитам… Защо Марам не те харесва?
Фурат се изсмя тихо.
— Времето, прекарано в Зияана, те е превърнало в дипломат. Марам ме мрази. Почти сигурна съм, че ако можеше, щеше да заповяда да ме екзекутират.
— Защо?
— Преди Наджат да почине, Идрис и аз… Нашите майки са повели лоялните си поданици във военния преврат с надеждата да свалят Матис от трона и да издигнат на негово място брат ми.
„Началото на Чистката“ — дадох си сметка.
— Но не са успели — казах, сякаш изобщо имаше някаква нужда да се уточнява.
— Не са успели — повтори тя. — Всички наши хора в Уатаси са били избити. Освен мен — за да напомням на всички останали какъв е залогът, който жертваш, ако ватийците те победят.
8
От арабската дума за „група, сбирка“: мюсюлманска религиозна школа или манастир. — Б. пр.