— Не и сега — промърмори Ранулф.
— Не говоря за тези, които чакат да умрат — отбеляза Корбет, — а за Джайлс Уолдън, Краля на Безпътниците и за Хюбърт Монаха. И двамата лежат в ямите на Нюгейт. Те не участваха в този метеж, твърдят, че не са знаели нищо за него и настояват да бъдат съдени от хора със съответния ранг. Чудя се — той посочи към нефа, където капитанът на стрелците и другарите му изправяха пленниците на крака, — дали някой от тези не е подозирал?
— Какво!? — изграчи Сандуик.
— Дали някой не е подозирал, че сред тях има предател, който би продал телата и душите им на кралското правосъдие? Който срещу определена облага може би ще стане кралски доносник, и ще дава показания срещу съучастниците си, като се превърне в техен унищожител? Бог знае защо избухна този бунт и кой го причини? Ние може би служим на Бога и на краля, но — мрачно добави Корбет, — вършим и работа на дявола. Той сигурно си точи зъбите за душите на тези, които ще съдим.
— Такъв е животът — каза рязко Сандуик. — Понякога е трудно да различиш добро от зло. — Той посочи към нефа. — Нека не караме демоните да чакат.
Процесът започна. Съгласно закона на престъпниците не се полагаше защитник. След като веднъж вече бяха подведени под отговорност, „те бяха избягали от кралската тъмница, за да извършат грабителски набези срещу добрите и верни поданици на короната, и бяха поругали по най-ужасен начин Светата Майка Църквата.“ Всеки от тях казваше името си на енорийския служител, който седеше на края на масата и старателно водеше записки. След това на подсъдимия се изброяваше списъкът с обвиненията срещу него и го приканваха да даде отговор, който обикновено се изразяваше в проклятие или изхрачване. Когато за първи път зададоха въпроса за „Страната Кокейн“, енорийският служител погледна изненадано; после всеки затворник клатеше глава и продължаваше с обичайната тирада ругатни.
Присъдата беше предварително решена: „Виновен! — обявяваше Корбет. — Доказано, че е виновен без никаква възможност за оправдание.“ Щом произнесеше присъдата, бързо извеждаха осъдените в гробището. Монахът от Братството на Власеницата, седнал в сенките на оградата, им предлагаше да ги изповяда; някои приемаха, други отказваха. Накрая ги довличаха до пъна, с ръце на гърба. Двама стрелци ги караха да коленичат и полагаха главите им на една страна, после палачът с безпогрешна точност стоварваше двуострата си брадва. Тежкото й, смразяващо тупване отекваше през отворената врата за покойниците досущ като ехо от затръшването на дверите на ада, както тихичко го описа Сандуик. От време на време някой от затворниците протестираше и се дърпаше, но веднага биваше повален.
Устата на Корбет пресъхна, но той не се отказваше. Редицата на затворниците се скъсяваше. Малко по-нататък, в нефа, отец Джон привърши с помазването и седна с гръб до една колона, за да наблюдава протичането на зловещия съдебен процес. Корбет обяви кратка почивка, когато камбаните на другите църкви удариха за Ангелската молитва27. От близките улици се дочу пронизителното изсвирване на пазарните рогове — сигнал за спиране на търговията, за да могат занаятчиите и съдържателите на сергиите, както и техните клиенти, да отидат до винарните, гостилниците и пекарните, за да хапнат. Корбет помоли да му донесат разредено с вода вино и отиде в олтара на Светата Дева28. Той пресуши чашата си, после коленичи на молитвената пейка. Пастор Джон дойде при него и шепнешком го попита кога ще свърши всичко това. Корбет остана на колене, взирайки се в статуята на Девата и само поклати глава. Свещеникът повтори въпроса си. Корбет се извърна.
— Никога не свършва, отче — промълви той. — Не виждаш ли? — каза и посочи към фреската на стената, вляво от него, на която Каин убиваше брат си с кост от магарешка челюст.
— Ето това сме ние, отче, убийци чак до мозъка на костите, безмилостни убийци, всички ние, синове и дъщери на Каин.
— Не всички!
— Не сме ли? — дрезгаво попита Корбет. — Ако не с ножове и сопи, не се ли убиваме едни други в душите си? Не са ли мислите ни ужасяващите родители на нашите дела?
27
„Ангелските камбани“ бият при молитвата
28
В католическите църкви — престол, често пъти отделен в малко помещение, като олтар или дори миниатюрен параклис, посветен на Богородица. — Б.пр.