— Добре съм. Малко ми се гади и съм изморена. Но съм добре.
Не можа да се насили да каже „благодаря“, но се опита с поглед и сконфузеност да изрази признателността си. Джанел само поклати глава, което можеше да се преведе като „не се притеснявай“.
Стиви излезе вън. Утринта бе светла и свежа — синьо небе и парцаливи жизнерадостни облачета, носещи се над планината. Подобен тип утрини сякаш вземаха на подбив нощните страхове. Но приятното време не подобри настроението й. Как бе възможно да се тревожи, при положение че всичко изглеждаше така?
Много просто. Химическите вещества в мозъка не се интересуват колко чудесен е светът.
Закрачи по мократа трева, покрай фасадата на „Минерва“. Трябваше да вземе книгата, която бе хвърлила през прозореца. Книгата бе леко влажна, иначе нищо й нямаше.
Какво се бе случило? Бе чела материалите по случая и бе мислила за отвличането и тунела. После бе задрямала. Това на стената вероятно бе сън. Но бе толкова ярко и живо. Бе станала от леглото и бе хвърлила книгата през прозореца, за да подплаши непознатия.
Стиснала влажната книга, се загледа в небето и се опита да определи кое е истина, после потърка смъдящите си очи. Трябваше да отиде на училище. Подсуши корицата с ризата си и тръгна към входа.
На влизане в стаята едва не се сблъска със слизащия по стълбите Дейвид.
Нищо особено не се случи. Той пусна една тънка усмивка. Устата му бе издължена, с извити крайчета. Просто усмивка.
Но нещо в нея подразни Стиви. Тя му препречи пътя.
— Добре ли спа? — попита тя.
— Много мило, че питаш — отвърна той и се подпря на стената. — Естествено. А ти?
Тонът му бе неутрален, но усмивката му се удължи с още няколко милиметра.
— Някакво занимание ли имаше през нощта?
— Много въпроси задаваш.
Все още безразличен и полуусмихнат. Имаше нещо в очите му обаче. Проблясване. Не можеше да определи какво точно, но имаше нещо.
— Забавна си — каза той, — но може ли да ида да хапна.
Стиви му направи път, но го проследи с поглед при отдалечаването му. Възможно ли бе Дейвид да е прожектирал онова нещо на стената?
Бе доста разсеяна по време на обсъждането на „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман. Опитваше се да си спомни текста, който бе видяла.
Загадке, загадке… нещо убийство, нещо езеро, нещо Алис. Искрено коварен бил някъде тук. Но колкото повече се мъчеше да си спомни, толкова повече думите й се изплъзваха, дори вече не приличаха на думи.
Тогава се намеси Уолт Уитман:
… тези внушения за възрастни мъже и майки,
за отрочетата, грабнати от майчиния скут.
Какво е станало — как мислите — със младите и старите мъже?
Какво е станало — как мислите — със майките и със децата?
Те някъде са живи и им е добре.[17]
Загадке, загадке. Жена в езеро, момиче в дупка…
Тя щеше да е момиче в дупка довечера, когато влезеше в тунела.
Стиви трудно успяваше да се концентрира върху функциите на аксиалния и апендикуларния скелет, за които стана въпрос в часа по анатомия. Обядът я изтласка към повърхността, а когато дойде време за испанския, ужасът се топеше и тя започваше да се фокусира върху влизането в тунела. Обзе я вълнение, което й помогна да избута следобеда.
Върна се в „Минерва“ да вземе фенерчето и ръкавиците си, а в пет часа се срещна с Джанел — двете имаха час по йога. Бе избрала йогата от списъка с дисциплини по физическа подготовка. Звучеше й по-добре от бягане за сила и пречистване, общ тренировъчен лагер и перспективи на движението. В гимназията на Стиви децата тренираха на пътеката за тичане половин час, като междувременно можеха да слушат подкастове (това бе единственото нещо, което й харесваше там).
Джанел я чакаше пред Хамбара, под мишницата й имаше навита на руло постелка.
— Добре ли си? — попита Джанел.
— Да, поне така мисля.
— Кошмарите са кофти нещо.
Късно снощи Стиви й бе обяснила какво е видяла на стената. Беше го представила като сън, а не нещо, което има вероятност да е реално.
— Сигурно… сигурно съм сънувала — каза Стиви. — Не знам.
Джанел кимна, сякаш бе очаквала да чуе точно това.
На влизане в Хамбара Стиви подхвана:
— Но… да предположим, че не е било сън. Трудно ли е да се прожектира нещо на стената? Нужен е прожекционен апарат, нали?
— О, лесно е. Може да се направи сносна джаджа от картон, тиксо и огледало. Не е изключено, но…
— Значи… събудих се. Бях в леглото и видях думите на стената. Метнах книга през прозореца, за да подплаша онзи. Опитах се да го ударя по главата.