Съществуват два типа суфи: ринд и салик. Първите — ринд са представени прекрасно в превода от Фицдже-ралд на Омар Хаям: „О моя любима, напълни чашата, която ще пречисти днешния ден от съжаленията за миналото и страха пред бъдещето. Какво пък, и утре мога да бъда със себе си, с вчерашните седем хиляди години!“1 Той споделя следното: вземи най-хубавото от изтичащото време, живей в настоящия миг и най-ясно от всички ще прозреш вечността. Но ако твоят поглед бъде замъглен от света на миналото и света на бъдещето, ти вече не живееш във вечността, а в ограничения свят. С други думи, трябва да се живее не с миналото и с бъдещето, а с вечното. Именно тук и сега трябва да се опитаме да постигнем щастие, което е път за постигане на свобода на душата.
Това е главната тема на творчеството на поетите-суфии, които могат да бъдат наречени ринди. За разлика от живота на ортодоксалните вярващи, техният живот не е скован от някакви принципи. Те са свободни от всякакъв фанатизъм, от всякакви догми и предписания, угнетяващи човечеството. И в същото време тези хора притежават високи идеали и съвършена нравственост, задълбочено мислене и много високо ниво на съзнание. Те водят напълно свободен живот в този свят — затвор, където всеки индивид е пленник.
Сред суфиите има и салики, които медитират и разсъждават за нормите на етиката, живеейки в съответствие с истинските принципи. Животът ги учи и направлява по правилния път и те пребивават в благочестие и самоотричане. Пътят на салика се състои в това да постигне същността на религията, която изповядва и посвоему да я следва. Саликът използва същите религиозни понятия като ортодоксалния вярващ и участва в същите церемонии, но за него те имат друго значение. Всеки ред на светото писание за салика носи особено значение, защото той го вижда в особена светлина.
Всички възвишени и изискани мисли за Бога, за човека и живота могат да бъдат разбрани само във връзка с еволюцията на човека, ето защо суфиите, които се наричат салики, приемат която и да е религия и чрез нея постигат хармония с другите хора, а след това намират в тази религия истинската мъдрост и я тълкуват.
По голяма част от суфийската литература е написана по такъв начин, че човек, който не познава нейната дълбочина и скрит смисъл, може да бъде обезкуражен. Ако вземем за пример стиховете на Хафез, ще ни направи впечатление, че в тях не се споменава Бог. Ако се обърнем към стиховете на Омар Хаям, които така високо се ценят от западния свят, ще видим, че той пише само за едно и също: за виното, за любимата, за бокала и за уединението. Някой ще попита: „Що за духовност е всичко това? Той говори за виното и за бокала! Ако това е духовност, жал ми е за човечеството!“ Да, в тези стихове малко се говори за благочестие. А в поезията на Джами благочестие и набожност изобщо няма, както ги няма и в стиховете на стотици други поети-суфии — велики мъдреци и мистици. Те предполагали, че ако някога се прочуят като духовни хора ще бъдат принудени винаги да се проявяват като такива, да изглеждат духовни, да говорят като духовни и се страхували, че на тази пътека ще изгубят свободата си и ще се превърнат в лицемери.
Суфизъм
На Изток2 съществуват три основни философски традиции: суфизъм, веданта и будизъм. Учението на суфизма проповядвали пророците на Бене Израел: Авраам, Мойсей, Давид, Йона, Заратустра3, Христос, Мухаммад; тези и други пророци са родени в земите на Сирия, Арабия, Персия, Египет и на част от територията на сегашна Турция и югоизточна Русия.
Суфизмът е древно учение за мъдростта и смирението, сложило началото на много култове от мистичен и философски характер. Неговите корени идват от древната традиция, съществувала в Египет и станала онзи източник, от който са произлезли всички други школи на посвещението. Суфизмът винаги е представлявал тази традиция и е продължил нейния път в царството на тишината и умиротворението. По-късно суфизмът се разделил на четири школи. Първата е Накшбанди, в която главна роля играят символизмът, ритуалите и обредите. Втората е Кадири, изучаваща мъдростта на основата на ислямската религия на Изток. Третата е Сухраварди, изучаваща тайнството на живота чрез метафизични знания и практики за самоконтрол. Четвъртата е Чишти, търсеща духовния идеал в областта в поезията и музиката. Тези четири клона дали многобройни разклонения, които проникнали в Арабия, Турция, Палестина, татарските земи, Русия, Туркестан, Бухара, Афганистан, Индия, Сибир и други области на Азия.
2
Инаят Хан има предвид зоната от Средиземно море до Индия. Видно е, че тук не се включва далечният Изток — Китай, Корея, Япония. Бел.отг.ред.
3
Връзката между езкзотеричните учения на зороастризма и другите монотеистични религии като юдаизма, християнството и исляма е очевидна (по-подробно вж. Шарл Отран — Митра и Заратустра, изд. Шамбала), но не е очевидна етническата връзка между тях, защото зороастризмът е религия на арийски народ (персите), докато другите три религии са възникнали сред семитски народи. Но позицията на Инаят Хан относно обединяващия и несектантския езотеричен характер на суфизма по отношение на отделните монотеистични религии е кристално ясна. Бел.отг.ред.