„Тя мисли, че те се разхождат сред нас“ — беше казал Боуфингър, обаче в деня, когато Ходжис навести съседите, госпожа Мелбърн не беше на вълна извънземни. Тревожеха я черни джипове, хиропрактори и съседи на Хановер Стрийт, които надували музика по нощите.
Както и продавачът от фургончето „Хапни сладко“.
„Изглежда много подозрителен“ — беше казала.
„Тази пролет е непрекъснато в квартала“ — беше отбелязала.
Задава си въпрос, коварен като змиите, които дебнат Хари от видеоиграта: ако се беше вслушал в думите на госпожа Мелбърн, вместо да я отпише като безобидно куку (както двамата с Пийт отписаха Оливия Трилони), щеше ли Джейни да е жива? Вероятно не, но никога няма да узнае със сигурност, а на всичкото отгоре подозира, че въпросът ще го измъчва през безсънните нощи в близките седмици и месеци.
Може би в близките години.
Поглежда паркинга… и му се явява призрак. Сив призрак.
Обръща се към Джером и Холи, които са застанали един до друг, и дори не се налага да пита.
— Да — отговаря Джером. — Холи е дошла с него.
— Документите на колата отскоро са с изтекъл срок на валидност — прошушва Холи. — Моля ви се, не ми се сърдете, става ли? Трябваше да дойда. Исках да помогна, но знаех, че ако предварително ви се обадя, ще ме отрежете.
— Не ти се сърдя — отвръща Ходжис. Всъщност не може да определи душевното си състояние. Има чувството, че е прекрачил в омагьосана земя, където времето върви назад.
— А сега какво правим? — пита Джером. — Ченгетата ли ще викаме?
Но Ходжис не е готов да се даде без бой. Младият мъж на снимката може би е луд за връзване, което не личи от миловидната му физиономия, но той има опит с психопати и знае, че когато ги спипаш, повечето издишат като гъби-праханки. Те са опасни само за невъоръжените и нищо неподозиращите хора — например безработните, наредени на опашка в онова априлско утро на 2009.
— Предлагам ви да посетим господин Хартсфийлд в жилището му — казва Ходжис и посочва сивия мерцедес. — Нека пътуваме с това.
— Ама… ако ни види да паркираме, няма ли да го познае?
Джером Робинсън никога преди не е виждал хищната усмивка на Ходжис.
— Точно на това се надявам. — Той протяга ръка. — Може ли ключа, Холи?
Разранените ѝ устни се свиват:
— Добре, обаче и аз идвам.
— Изключено — заявява Ходжис. — прекалено е опасно.
— Щом е прекалено опасно за мен, значи е прекалено опасно и за вас. — Тя не го гледа, очите ѝ избягват лицето му, но гласът ѝ е твърд: — Може да ме оставите, но тогава ще се обадя на полицията веднага щом тръгнете, и ще им дам адреса на Брейди Хартсфийлд.
— Нямаш адреса му — възразява Ходжис и сам разбира, че това не е аргумент.
Холи не отговаря от учтивост. Даже не ѝ се налага да влиза в „Дискаунт Електроникс“ и да разпитва тъмнорусата жена. Щом знае името, вероятно ще изрови адреса от дяволския си айпад.
Да му се не види!
— Добре, идваш. Обаче аз ще шофирам и когато пристигнем, вие с Джером не мърдате от колата. Всичко ясно ли е?
— Да, господин Ходжис.
Този път Холи го гледа в очите цели три секунди. Може би е крачка напред. Но кой знае, щом става дума за Холи?
10.
Заради драстичните бюджетни съкращения миналата година екипите на повечето полицейски патрулни коли са само с по един човек. Това изменение не засяга Лоутаун. В Лоутаун ченгетата патрулират по двойки, като идеалната двойка включва поне един цветнокож, защото в този квартал малцинствата са мнозинство. В ранния следобед на трети юни полицаи Лавърти и Росарио патрулират по Лоубрайър Авеню, на около километър след естакадата, където веднъж Бил Ходжис отърва един малчуган от гаднярите, които искаха да го оберат. Лавърти е бял. Росарио е латиноамериканка. Тъй като се возят на градски патрулен автомобил 54, в управлението са им лепнали прякорите Туди и Мълдун — имената на главните герои от позабравения сериал „Кола 54, къде си?“ Понякога на проверка преди застъпване на смяна Амарилис Росарио забавлява колегите си, като възкликва: „Ох, ох, Туди, хрумна ми една идея!“ Произнесени с доминикански акцент, думите звучат изключително сладко и винаги разсмиват рицарите в синьо.
По време на служба обаче тя е желязна. И двамата са. Иначе в Лоутаун ти е спукана работата.
— Тези момчета ми напомнят за „Сините ангели“82, които някога гледах в едно авиошоу — подхвърля тя.