„Ако мога да го затворя в стая за разпит 4 и да го накарам да напише «Четирийсет разбойници откраднаха осемдесет брачни халки»…“
Само че К. Уилям Ходжис никога повече няма да стъпи в стая за разпит, включително в № 4, която му беше любимата, защото според него му носеше късмет. Освен ако не го спипат, че тайно разследва този случай, и тогава ще седне на мястото на разпитвания. Добре де. Пийт ще вкара заподозрения в ареста. Пийт или Изабел, или двамата. Ще го накарат да напише „Четирийсет разбойници откраднаха осемдесет брачни халки.“ Също и „Ченгетата заловиха дееца, който се криеше в един вход.“ Само че трябва да произнесат завалено думата деец. Защото въпреки умението си да се изразява литературно, Мистър Мерцедес си мисли, че думата за извършител на престъпление е деятел.
Нищо чудно. Преди да постъпи в колежа, той си мислеше, че онзи, който хвърля топката в играта на бейзбол, съдът, от който наливаме вода, и рамкираните неща, украсяващи стените ни, се пишат еднакво.14 Срещаше в много книги думата за картина, написана правилно, но умът му отказваше да я запомни. Може би защото майка му и баща му я произнасяха неправилно и това произношение се беше загнездило в главата му.
„Ще те позная, когато те намеря, умнико — казва си Ходжис. Написва думата и отново, и отново я обгражда с химикалката си. — Ти си мръсникът, който нарича дееца «деятел».“
8.
Прави една обиколка на квартала, за да се поразсее и да си прочисти съзнанието, и приказва с хора, които отдавна не е поздравявал. Някои е пренебрегвал седмици наред. Госпожа Мелбърн чопли нещо в градината си и като го вижда, го кани да опита домашния ѝ кейк.
— Право да ти кажа, доста се притеснявах за теб — промърморва, след като двамата сядат в кухнята. Погледът ѝ е като на врана, която е зърнала на шосето премазана от автомобил катеричка.
— Ами, доста трудно свикнах с пенсионерския живот. — Той отпива от кафето си. Отвратително е, но поне е горещо.
— Някои изобщо не могат да свикнат — отбелязва госпожа Мелбърн и отново вперва в него стръвните си очички. Хрумва му, че доста щеше да се озори с нея, ако я разпитваше в участъка. — Особено онези, чиято работа е била отговорна и напрегната.
— Отначало ми беше кофти да бездействам, но вече започвам да свиквам.
— Браво на теб! Онова симпатично негърче още ли работи за теб?
— Джером ли? Да. — Ходжис се усмихва, питайки се как ще реагира Джером, ако разбере, че някой от квартала го нарича „онова симпатично негърче“. Вероятно ще се ухили и ще възкликне: „Ми, таково съм!“ Джером и неговите нек’ви зъдачки. Вече се е спрял на Харвард. Принстън е резервният вариант.
— Напоследък хлапакът си гледа работата през пръсти — отбелязва госпожата. — Моравата ти на нищо не прилича. Да ти налея ли още кафе?
Ходжис усмихнато отказва. Дори да е горещо, гадното кафе си остава гадно.
9.
Връща се вкъщи. Краката го болят, главата — също (вероятно от чистия въздух), вкусът в устата му е противен, сякаш е сдъвкал вестник, с който е била постлана птича клетка, обаче умът му работи на бързи обороти (навярно от кофеина).
Влиза в страницата на местния вестник и сваля няколко статии за касапницата пред Общинския център. Не намира онова, което търси, в първата дописка, публикувана под страховито заглавие на 11 април 2009, нито в по-дългата статия в неделното издание от 12 април. Открива го в броя от понеделник: снимка на волана на изоставения автомобил-убиец. Гневното заглавие гласи: „ГАДЪТ СИ МИСЛИ, ЧЕ Е ЗАБАВНО“. В центъра на волана върху емблемата на „Мерцедес“ е залепен жълт емотикон. Озъбен Усмивко с тъмни очила.
Всички в полицията бяха бесни на вестникарите, защото Ходжис и Хънтли — детективите, разследващи случая, — бяха помолили снимката с емотикона да не бъде публикувана. Главният редактор сервилно се извини — станало било недоразумение. Нямало да се повтори. Давал честната си скаутска дума.
Ходжис си спомня как Пийт ядно възкликна:
14
Английската дума