Но всъщност са такива, мамка му! Някои богаташи са щедри (дори онези, чиито политически възгледи смразяват кръвта), само че повечето проявяват щедрост според собствените си разбирания и в душата си (не много дълбоко в душата си) се страхуват да не би някой да им открадне подаръците по случай рождения им ден и да им изяде тортата.
Добре, тогава остава другото предположение: добре облечен и културно говорещ.
„Да!“ — мислено отсича Ходжис. Не е категорично доказателство, но ако се съди по писмото, извършителят е точно такъв. Може би Мистър Мерцедес носи костюми и е чиновник, може би носи джинси и евтини тениски и балансира гуми в автосервиз, но в никакъв случай не е неграмотен мърляв повлекан. Може би е мълчаливец (подобни същества са много предпазливи във всички аспекти от живота си, което включва и въздържане от безсмислено бръщолевене), ала когато реши да каже нещо, вероятно е конкретно и без заобикалки. Ако сте се загубили, ще ви упъти по-добре от всеки друг.
Докато си мие зъбите, той мислено си повтаря: „Демазио“. Пийт иска да обядваме в „Демазио“. Не представлява проблем за бившия му партньор, който още е на служба и носи оръжие, не представляваше проблем и за самия него, докато разговаряха по телефона, защото тогава мислеше като ченге, а не като пенсиониран детектив, качил петнайсет кила над нормата. Сигурно няма да им се случи нещо лошо — все пак ще е посред бял ден, — но „Демазио“ е близо до Лоутаун — район, който в никакъв случай не е ваканционно селище. На една пресечка от ресторанта, отвъд естакадата градът се превръща в пустош — тук има само празни парцели и изоставени комунални жилища. На всеки ъгъл се продават наркотици, нелегалната търговия с оръжия процъфтява, палежите са квартален спорт. Разбира се, ако Лоутаун може да се нарече квартал. „Демазио“ — страхотен италиански ресторант, — е защитен от набезите. Собственикът има връзки с престъпния свят и ресторантът е нещо като „безплатния паркинг“17 в играта „Монополи“.
Ходжис си изплаква устата, връща се в спалнята и все още мислейки за „Демазио“, нерешително поглежда към дрешника, където зад окачените ризи, панталони и спортните сака, които вече не носи (защото е напълнял и само две са му по мярка), е скрит сейфът. Да вземе ли глока? Или револвера на баща си? Револверът е по-малък. Не, не бива. Разрешителното му за носене на оръжие още е валидно, но няма да отиде въоръжен на срещата с доскорошния си партньор. Ще се чувства неловко, а и без това е притеснен от онова, което възнамерява да направи.
Приближава се до шкафа, повдига купчината бельо и поглежда отдолу. Бияча си е там — не го е пипал след купона по случай пенсионирането си. Ще вземе него. Нещо като застраховка „Живот“ предвид пребиваването в този много опасен квартал.
След като взема това решение, си ляга и изгасва нощната лампа. Пъха си дланите под тайнствения прохладен джоб под възглавницата и се замисля за Магистралния Джо. Досега Джо все изважда късмет, обаче рано или късно ще го заловят. Не само защото обира магазинчетата в паркингите край магистралите, а понеже не може да престане да убива. Ходжис се сеща за изречение от писмото на Мистър Мерцедес: „Не важи за мен, защото не изпитвам никакво желание да повторя.“
Дали е откровен, или го заблуждава по същия начин като с ФРАЗИТЕ, НАПИСАНИ С ГЛАВНИ БУКВИ, МНОГОТО УДИВИТЕЛНИ И АБЗАЦИТЕ ОТ ЕДНО ИЗРЕЧЕНИЕ?
Навярно лъже — може би и себе си, и К. Уилям Ходжис (ДВО), — но тъкмо в този момент, когато Ходжис вече се унася, това не го интересува. Важното е друго — онзи нещастник си въобразява, че е в безопасност. Изпитва самодоволство от недосегаемостта си. Изглежда, не си дава сметка каква уязвимост е показал в писмото си до човека, който допреди пенсионирането си беше главен разследващ на случая с масовата касапница пред Общинския център.
„Умираш от желание да говориш за подвига си, нали? Ама, разбира се, сладък, не лъжи стария си чичо Били. И ако не се опитваш да ме изпратиш за зелен хайвер със сайта «Под синия чадър на Деби» като с кавичките и с удивителните в посланието си, дори ми помагаш да надникна в живота ти. Искаш, не, жадуваш да се изфукаш. Ако пък успееш да ме подтикнеш към… знаеш какво, това ще е като прословутата черешка на тортата.“
Той прошепва в мрака:
— Ще те изслушам. Разполагам с много време, нали вече съм в оставка?
Усмихва се и заспива.
11.
На другата сутрин Фреди Линклатър седи на края на товарителната рампа и пуши цигара „Марлборо“. Сложила е до себе си прилежно сгънатото си сако, което носи на работа в „Дискаунт Електроникс“, а върху него е шапката ѝ с фирменото лого. Разказва за някакъв религиозен маниак, който я тормозел. Хората много често я притесняват и тормозят и в почивката тя споделя с Брейди несгодите си. Разказва му всичко от игла до конец, защото той умее да изслушва:
17
Играч, който попадне на полето „безплатен паркинг“, получава всички пари и събирането им започва отново. — Б. пр.