— И тоя ми вика, че всички хомосексуалисти ще отидат в ада, и ми дава да прочета някаква книжка, дето обяснявала нещата кратко и ясно. Взимам я аз и какво да видя? На корицата — двама сладури с тесни ханшове и по анцузи (честен кръст!), които се държат за ръце и зяпат пещера, изпълнена с пламъци. Плюс Сатаната. С вила в ръката! Не те будалкам, пич, хич даже. Шашнах се, обаче си викам: „Дай да си побъбря с младежа.“ Щото бях останала с впечатлението, че му се иска да си поговорим. Затуй му викам: „Виж сега, зарежи тая книга на Лебит или както там се казва и прочети барем няколко научни статии. Гейовете са си такива по рождение, ясно?“ А той: „Не е вярно! Хомосексуализмът е заучено поведение и е обратим.“ Представяш ли си? Рекох си, че ме взема за канарче, обаче не му се озъбих, а му казах: „Погледни ме, пич, хубавичко ме разгледай. Да не ти пука — огледай ме от главата до петите. Какво виждаш?“ И преди да изръси някоя друга глупост, добавих: „Виждаш мъж, ето какво виждаш. Само че Господ се е поразсеял, преди да ми сложи питка, и ме е подминал.“ А оня ми вика…
Брейди я слуша с половин ухо, докато тя стига до книгата на Лебит (ясно му е, че става въпрос за Книгата на Левит, обаче не си прави труда да я поправи), после „изключва“ слуха си за дърдоренето ѝ и само от време на време промърморва „Аха“. Монологът ѝ не го дразни, дори му действа успокояващо като парчетата на „Ел Си Ди Саундсистъм“, които понякога слуша на айпода си, преди да заспи. Фреди Линклатър е прекалено висока за жена (над метър и деветдесет), а в думите ѝ има резон: прилича на момиче колкото Брейди Хартсфийлд прилича на Вин Дизел. Носи прави джинси „Ливайс“ и бяла тениска, под която не изпъкват цици, защото тя е плоска като дъска. Тъмнорусата ѝ коса е подстригана почти по войнишки. Няма нито обици, нито грим. Навярно си мисли, че „Макс Фактор“ е телевизионно състезание за млади певци.
Той машинално повтаря „Да… ъхъ… и точно така“, докато си мисли дали дъртото ченге е разбрало нещо от писмото му и дали ще се опита да се свърже с него на сайта „Под синия чадър“. Дава си сметка, че с писмото пое риск, обаче не много голям. Съчини го в стил, който е коренно различен от неговия. Шансът дъртакът да научи нещо изобличаващо е минимален, дори несъществуващ.
„Под синия чадър на Деби“ представлява малко по-голям риск, но шишкавото ченге горчиво се лъже, ако си въобразява, че ще може да го проследи чрез сайта. Сървърите на „Деби“ са в Източна Европа, където поверителността на информацията е като чистотата в Америка — свещена.
— А оня ми вика — честен кръст, братче! — вика ми: „В нашата църква има много млади християнки, които ще ти покажат как да се разкрасиш, и ако си пуснеш дълга коса, ще станеш много привлекателна.“ Представяш ли си какво нахалство?! Затуй го срязах: „И на тебе, ако ти направят липосмукция, ще станеш привлекателен. Пък ако се избараш с кожено якенце и гердан с шипове, като нищо ще ти излезе късметът с някое готино гадже. Ще го заведеш да хапне в «Златния корал», може и на концерт на блусарите от «Тауър ъф Пауър».“ Леле, как се вбеси! Чак засъска: „Ако ще ме обиждаш…“
Така или иначе, ако дъртото ченге иска да проследи сайта, трябва да предаде писмото на компютърджиите от специализирания полицейски отдел, което надали ще направи. Най-малкото не веднага. Защото му е писнало да бездейства и по цял ден да се блещи в телевизора, който е единствената му компания. Всъщност не — компания му прави и револверът, който държи на масичката до поредната кутийка с бира и списанията. Не може да го забрави. Брейди не го е виждал да захапва дулото, обаче няколко пъти го зърна да милва оръжието. Сияещите от щастие хора18 не държат на скута си револвери.
— Затуй му рекох: „Я не се коркай. Ясни са ми хубостниците като тебе — побесняват, като някой им отрече идеите.“ Забелязал ли си как беснеят тия прекалени светци?
Брейди не е забелязвал, но кима утвърдително.
— Тоя обаче си взе бележка и ме чу. Чак да не повярваш. Накрая даже отидохме на кафе в сладкарницата на Хосени. Където — чак да не повярваш! — проведохме нещо като дио… лог. Хич нямам надежди за човеците, но чат-пат…
Брейди е сигурен, че писмото му най-малко ще нахъса дъртака. Ходжис не е тъп (иначе нямаше да получи толкова награди и похвали) и ще вдене, че анонимният автор завоалирано го подтиква да се самоубие като госпожа Трилони. Завоалирано ли? Не съвсем. Ченгето ще се амбицира… поне за известно време. След като обаче удари на камък, неуспехът ще го вбеси още повече. И ако се хване на въдицата със „Синия чадър“, ще удари часът на Брейди.