Ходжис може да е в оставка, но дължи лоялност на бившите си колеги.
— Не е сигурно.
— Разбирам защо го казвате, детектив Ходжис.
— Господин. Наричайте ме господин Ходжис. Или ако желаете, просто Бил.
— Нека да е Бил. И действително е така. Самоубийството на сестра ми е свързано с убийството, извършено с нейната кола, защото писмото е написано от един и същ човек. А и другите неща… Този „Син чадър“.
„Не бързай — мислено се предупреждава Ходжис. — Не си гърми патроните.“
— За какво писмо става дума, госпожо Патерсън?
— Джейни. Щом ти си Бил, значи аз съм Джейни. Чакай, ще ти го покажа.
Става и тръгва към вратата. Сърцето на Ходжис бие до пръсване — много по-силно от онзи ден, когато се разправи с хулиганите под надлеза, — но това не му пречи да се наслади на гледката — и в гръб Джейни е чаровна.
„Полека, момче — повтаря си и отпива от кафето. — Не си Филип Марлоу.“ — Чашата е вече полупразна, но не го мъчат киселини. Чудо на чудесата — ни помен от досадните киселини. Вълшебно кафе!
Тя се връща с два листа хартия, които държи за ъгълчетата, сякаш изпитва погнуса.
— Намерих ги сред документите в бюрото на Оли, Когато ги преглеждахме заедно с адвоката ѝ господин Шрон. Той присъстваше в качеството си на изпълнител на завещанието ѝ, но в този момент беше отишъл в кухнята да пие вода. И не видя писмото. Скрих го от него — заявява го спокойно, делово, а не предизвикателно или гузно. — Веднага разбрах какво е. По ей-това. Беше оставил същото на волана на колата ѝ. Явно е нещо като негова визитка.
Посочва ухиления Усмивко с черни очила по средата на първата страница на писмото. Ходжис вече го е забелязал. Забелязал е и шрифта, който вече е идентифицирал като „Американски машинописен“.
— Кога намери писмото?
Тя се замисля и пресмята изминалото време.
— Дойдох за погребението, тоест в края на ноември. Разбрах, че Оли е оставила всичко на мен, когато отвориха завещанието ѝ. Трябва да е било през първата седмица на декември. Помолих господин Шрон да отложим за януари описа на активите ѝ, защото трябваше да свърша нещо наложително в Ел Ей. Той се съгласи. — Поглежда Ходжис — прямо и спокойно, сините ѝ очи блестят. — Наложителното беше да се разведа с мъжа си, който беше — може ли отново да се изразя по-грубо? — пълен задник: жалък, смъркащ кокаин женкар.
Ходжис не иска разговорът да се отклонява, особено на тази тема, затова пита:
— И през януари си се върнала в Шугър Хайтс, така ли?
— Да.
— Тогава ли намери писмото?
— Да.
— Показа ли го на разследващите? — Знае отговора. Било е преди повече от четири месеца, но е длъжен да зададе този въпрос.
— Не.
— Защо?
— Казах ти! Защото им нямам доверие! — Блясъкът в очите ѝ помръква и тя заплаква.
8.
Моли го да я извини за малко. Той казва „Да, разбира се“ и Джейни изчезва, сигурно за да се овладее и да си оправи грима. Ходжис взема писмото и започва да чете, отпивайки кафе на малки глътки. Кафето наистина е превъзходно. Да имаше към него и бисквитка-две…
Скъпа Оливия Трилони,
Надявам се, че ще прочетеше това писмо до края, преди да го захвърлите или да го изгорите. Знам, че не заслужавам Вашето внимание, но все пак Ви моля да ме изслушате. Аз съм човекът, който открадна мерцедеса Ви и прегази с него онези хора. Сега изгарям, както Вие можете да изгорите моето писмо, само че от болка, срам и угризения.
Моля, моля, моля, дайте ми възможност да Ви обясня! Никога няма да получа Вашето опрощение — съзнавам го добре и не го очаквам. Но стига ми и това да ме разберете. Ще ми дадеше ли този шанс? Моля Ви. За обществото съм чудовище, за новинарските емисии — още една кървава история, която да продава телевизионните реклами, за полицията — поредният деец, когото се стремят да заловят и пъхнат в затвора, но аз съм и човешко същество като Вас. Ето моята история.
Израснах в семейство, което ме подлагаше на физическо и сексуално насилие. Първи започна доведеният ми баща и знаете ли какво направи майка ми, когато разбра? И тя се включи във веселбата! Престанахте ли да четете? Не бих Ви обвинил, наистина е противно, но се надявам да не сте, защото искам да излея мъката си. Може би не ми остава много време „в земята на живите“41, а не мога да приключа живота си, без да споделя с някого ЗАЩО извърших… онова. Не че аз самият мога напълно да го схвана, но може би Вие като страничен наблюдател ще го разберете.