Посяга към мишката, но Ходжис го хваща за китката. Младежът озадачено го поглежда.
— Не от моя компютър, малкия.
— Да бяхте казали да си донеса лаптопа…
— Няма значение. Ще провериш довечера. Ако случайно те нападне вирус и ти зарази целия компютър, обещавам да ти купя нов.
Джером го поглежда развеселено и снизходително:
— Господин Ходжис, имам най-добрата антивирусна програма, а втората по рейтинг съм сложил като допълнителна защита. Всяка буба, която се опита да пропълзи в системата ми, моментално ще бъде размазана.
— Може да не се промъква там, за да унищожава — отбелязва Ходжис. Спомня си какво му каза сестрата на госпожа Т: „Сякаш този тип я е познавал.“ — Може би само наблюдава.
Вместо да се стресне, младежът се въодушевява.
— Как стигнахте до този сайт, сър? Връщате ли се на активна служба? Отново ли се заемате със случая?
Никога преди Ходжис не е усещал толкова осезателно отсъствието на Пийт Хънтли. Липсва му партньор, с когото да си подават като на тенис, но не жълто-зелени филцови топки, а хипотези и предположения. Не се съмнява, че Джером може да изпълни тази функция — младежът има ум като бръснач и талант да прави верни дедуктивни заключения, но го дели година от възрастта, на която ще може да гласува, и цели четири, докато получи право да си поръча алкохолно питие. А работата, в която се кани да го въвлече, може да е опасна.
— От теб искам да надникнеш в сайта — казва. — Но преди това се порови в нета. Потърси информация за това чудо. Най-много ме интересува…
— От колко време съществува — прекъсва го Джером, като за пореден път показва превъзходните си дедуктивни способности. — Дали има, как се казваше… история. Искате да знаете дали не е фиктивен сайт, уловка, пусната специално за вас.
— Знаеш ли — подмята Ходжис, — крайно време е да престанеш да работиш като момче за всичко и да се хванеш в някоя компания за компютърни услуги. Вероятно ще изкарваш много по-добри пари. Което ми напомня — искам да определиш хонорара си за моята поръчка.
Джером се засяга, но не от предложението за хонорар.
— Тези компании са за техничарчета с лоши социални умения — казва той и протяга ръка да погали Одел. Кучето признателно маха с опашка, макар че сигурно би предпочело пържолка. — Има едни такива компютърджии в града — те са класика в жанра! Служебните им коли са „фолксваген костенурка“. Работят за „Дискаунт Електроникс“. Знаете ли магазина?
— Да — отговаря Ходжис и се сеща за рекламната брошура, която получи заедно с анонимното писмо.
— Явно са харесали идеята от другите компании за компютърна поддръжка и предлагат същата услуга, само че са я нарекли „Киберпатрул“. И фолксвагените им не са черни, а зелени. Освен тях има и куп други, които работят самостоятелно. Потърсете в интернет и ще намерите най-малко двеста само в нашия град. Мислим да си джиткам като „момче за всичку“, мастър Ходжис. — Джером затваря „Под синия чадър на Деби“ и се появява скрийнсейвърът на Ходжис — снимка на дъщеря му Али на петгодишна възраст, когато все още гледа на баща си като на бог. — Но понеже се тревожите, ще взема предохранителни мерки. В килера вкъщи имам един стар „Аймак“, на който няма нищо освен игра „Атари“ и още няколко вехтории. Оттам ще вляза в сайта.
— Чудесна идея.
— Още нещо?
Ходжис понечва да отговори отрицателно, но откраднатият мерцедес на госпожа Т. продължава да тормози мисълта му. Има нещо, което пропускат. Още тогава го усети, а сега усещането му е толкова силно, че почти го вижда. Но „почти“ не върши работа, с „почти“ не можеш да спечелиш награда на стрелбище. Това усещане за пропуск е топка, която иска да подаде към съиграч и той да му я върне.
— Да. Ще ти разкажа една история — казва и вече съчинява някакъв сюжет, който да съдържа всички съществени моменти. Кой знае, може би Джером ще забележи нещо, което на него му убягва. Едва ли, но не е изключено. — Искаш ли да я чуеш?
— Разбира се.
— Тогава сложи каишката на Одел. Ще се разходим до „Ликс — истинските сладоледи“. Бих хапнал ягодов във вафлена фунийка.
— Може пък да срещнем фургончето „Хапни сладко“ — подхвърля Джером. — Тази седмица много често е в квартала. Сладоледите му са страхотни.
— Още по-добре. — Ходжис става. — Да вървим.
12.
Тръгват надолу по стръмната улица към малкия търговски център между Харпър Роуд и Хановер Стрийт, Одел щапука подир тях на хлабава каишка. В далечината, на три километра от тях, се виждат небостъргачите в централната част на града, сред които се открояват Общинският център и Домът на културата и изкуствата на Средния запад. Ходжис е на мнение, че културният комплекс не е сред най-добрите произведения на Яу Мин Пей45. Не че някой го е молил за неговото мнение по въпроса.
45
Яу Мин Пей (англ.