— Обещавам.
Тръгват обратно нагоре по хълма. Отначало Одел припка помежду им, но скоро взема преднина, защото Ходжис изостава. Задъхва се по стръмнината.
— Крайно време е да отслабна — изпъхтява. — Онзи ден скъсах съвсем нов панталон, седалището се разпори, представи си!
— Можете да свалите пет-шест килограма — дипломатично казва Джером.
— Удвои цифрата и ще си по-близо.
— Искате ли да спрем да си починете?
— Не — отсича Ходжис и осъзнава колко детински е отговорът му. Обаче е твърдо решен да отслабне. Щом се прибере, ще изхвърли в коша за смет всички сладки и соленки от шкафовете и от хладилника. Не, по-добре направо в шахтата за боклук. Иначе има опасност да се съблазни да извади от коша нещо сладичко.
— Младежо, предпочитам да не споменаваш на никого за моето разследване. Да разчитам ли на дискретността ти?
Джером отговаря без капка колебание:
— Разбира се. Гроб съм.
На стотина метра пред тях фургончето със звънчетата „Хапни сладко“ пресича Харпър Роуд и продължава по Винсън Лейн. Джером махва с ръка за поздрав. Ходжис не забелязва дали и човекът зад волана махва в отговор.
— Е, да, чак сега го срещаме.
Джером се обръща и се ухилва:
— Сладоледаджията е като ченге.
— В смисъл?
— Никакъв го няма, когато ти трябва.
14.
Брейди продължава по маршрута си, като спазва ограничението на скоростта (тук, на Винсънт Лейн, разрешената скорост е 30 километра в час) и почти не чува звънчетата и ламаринения крясък на високоговорителите, от които звучи песента „Бъфало Галс“49.
Носи пуловер под бялата престилка с логото на „Хапни сладко“, защото му е хладно от сладоледа във фургончето.
„Хладен е като ума ми — казва си. — Само че освен хладен умът ми е и аналитичен. Като машина. «Епъл Макинтош» с толкова гигабайта, колкото са нулите в числото гуголплекс.“
Насочва го към това, което видя на Харпър Стрийт преди секунди: шишкавото ченге заедно с Джером Робинсън и с ирландския сетер с негърското име. Той отвърна на поздрава на негърчето, защото така се вписва в средата. Също и като слуша безкрайните тиради на Фреди Линклатер за това колко трудно е да си лесбийка в този хетеросексуален свят.
Дъртият Кърмит Уилям Ходжис („Ах, как искам да съм млад!“) заедно с Джером Робинсън („Ах, как искам да съм бял!“). За какво ли си говори тази Странна двойка? Отговорът живо интересува Брейди Хартсфийлд. Може би ще го научи, ако дебелакът захапе стръвта и започнат разговор в „Синия чадър на Деби“. С богатата кучка се получи. След като веднъж се разприказва, след това не можеше да я спре.
Шишкавият пенсионер и чернокожият му ратай.
И Одел. Да не забравяме Одел. Джером и сестричката му обичат това псе. Ще се поболеят от мъка, ако нещо му се случи. Може и да не му се случи, но все пак като се прибере вкъщи, ще порови в интернет за други отрови.
Подобни мисли неспирно щъкат в ума му; те са бръмбарите в главата му. Тази сутрин в „Дискаунт Електроникс“, докато описваше поредната доставка на боклучави дискове (защо непрекъснато зареждат още, след като се чудят как по-бързо да се отърват от наличните запаси, е загадка, която никога няма да си изясни), му хрумна, че би могъл да използва самоубийствения си елек, за да очисти президента Обама („Ах, как искам да съм бял!“). Да, и самият той ще загине, но славно. Барак често идва в този щат, защото е стратегически важен за преизбирането му за президент. И при всяко посещение идва в този град. Изнася реч пред населението. Говори за надежда. Говори за промяна. Ала-бала-ала-бала, дрън-дрън-дрън. Брейди тъкмо се канеше да провери в интернет как да избегне детекторите за метал и полицейските проверки, когато Тоунс Фробишър му телефонира и го прати на адрес. И докато изкара от паркинга един от зелените фолксвагени на „Киберпатрул“, вече мислеше за друго. За Брат Пит. Шибаният красавец, идол на жените.
Понякога обаче идеите се загнездват в ума му.
Някакво пълничко момченце тича към него по тротоара и размахва банкнота. Брейди спира.
— Искам шоколаааа-дов! — вика хлапето. — И да е посипан с шарени пръчици!
„Дадено, дебелогъзо келешче. — Той пуска най-широката си и най-пленителната си усмивка. — Натъпчи се с холестерол, ще изкараш най-много до четирийсет, макар че знае ли човек, може да оцелееш след първия инфаркт. Но това няма да те спре. Няма да те спре, защото този свят бъка от бира, хамбургери, чипс и шоколадов сладолед.“
— Дадено, приятелче. Шоколадов с шарени пръчици — имаш го! Как беше в училище? Писаха ли ти шестици?
49
Традиционна американска песен от 1844 г. с много адаптации в киното и в популярната култура. — Б. пр.