Джейни хваща Ходжис за ръка и беззвучно произнася: „Да си вървим.“
Навиците трудно се изкореняват и Докато Джейни целува майка си по бузата и втори път по ъгълчето на сухите ѝ устни, Ходжис издекламирва до болка познатата фраза:
— Благодаря ви за отделеното време, госпожо Уортън. Много ми помогнахте.
Когато са вече на вратата, старата жена изговаря съвсем отчетливо:
— И все пак тя нямаше да се самоубие, ако не бяха духовете.
Той се обръща. Джейни Патерсън се ококорва.
— Какви духове, госпожо Уортън?
— Единият беше на бебето. Горкото същество, което загина заедно с толкова други жертви. Ливи чуваше плача му, плачело по цяла нощ. Било момиченце, казвало се Патриша.
— В къщата си? Оливия чуваше плача му в къщата си?
Елизабет Уортън успява да наподоби кимване.
— Понякога чуваше и майка му. Ливи казваше, че майка му я обвинява. — Прегърбената старица на инвалидната количка повдига очи към тях. — Крещяла ѝ: „Защо му позволи да погуби детето ми?“ Затова Ливи се самоуби.
8.
Петък следобед е и улиците в квартала гъмжат от деца, току-що пуснати от училище. На Харпър Роуд няма много хлапета, но все пак наличието на няколко дава на Брейди идеален повод да мине бавно край къщата на номер шейсет и три и да надникне през прозореца. Но не успява, защото пердетата са спуснати. Колата я няма под навеса вляво от къщата, който служи за гараж, само косачката е там. Вместо да си седи вкъщи и да зяпа телевизия, дъртият шишкав ДВО се развява със старата си раздрънкана тойота.
Развява се къде? Сигурно е без значение, но отсъствието на Ходжис поражда у Брейди смътна тревога.
Две момиченца, стиснали банкноти, дотичват до бордюра. Без съмнение са ги учили — и в училище, и вкъщи — да не се приближават до непознати, особено до непознати мъже, но господин Хапни сладко не е непознат, нали?
Той им дава по една фунийка сладолед, единия шоколадов, другия ванилов. Подхвърля им шегички, пита ги как са станали толкова красиви. Те доволно се кискат. Истината е, че едното момиченце е грозно, а другото — същинско страшилище. Докато ги обслужва и им връща рестото, мислите му са в липсващата тойота. Пита се дали промяната в обичайната следобедна програма на бившето ченге е свързана с него. Ако намери ново съобщение в „Синия чадър“, то може би ще му подскаже какво е намислил дъртият ДВО.
Дори да не му помогне да разбере какво се върти в главата му, Брейди иска онзи да му отговори.
— Да не си посмял да ме зарежеш! — възкликва и звънчетата над главата му подрънкват и сякаш му се присмиват.
Пресича с фургончето Хановер Стрийт, спира на паркинга пред търговския център, изключва двигателя (слава богу, досадните звънчета млъкват) и измъква лаптопа си изпод седалката. Държи го в чанта от импрегнирана материя, защото в тъпия фургон винаги е ужасен клинч. Включва го и влиза в „Синият чадър на Деби“ с любезното съдействие на безжичния интернет на близкото кафене.
Нищо.
— Шибаняк — прошепва. — Да не си посмял да ми обърнеш гръб, скапан шибаняк!
Докато прибира лаптопа си в чантата и закопчава ципа, забелязва пред магазина за комикси двама момчурляци, които го зяпат, говорят си нещо и се хилят. След като от пет години обикаля квартала с фургончето, вече има набито око и преценява, че хлапетата са в шести или в седми клас, с общ коефициент на интелигентност сто и двайсет и че ги очаква бъдещето на безработни, живеещи от социални помощи. Или като наемници в някоя пустинна страна.
Те приближават към фургона, по-гламавият върви отпред. Брейди се усмихва и се показва от прозорчето.
— Какво желаете, момчета?
— Имаш ли „Чери Гарсия“55? — пита по-големият главанак.
— Не, нямам — отговаря Брейди с най-широката усмивка, на която е способен. — Но ако имах, щях да пусна някое негово парче.
Те гледат тъпо, с истинско разочарование. Брейди без малко да избухне в смях, но вместо това посочва към панталоните на Главанака и подмята:
— Ципът ти е разкопчан. — Тъпчото поглежда надолу и в този момент Брейди забива среден пръст под брадичката му. Малко по-силно, отколкото е възнамерявал, даже доста, но майната му, много важно. — Хвана се! — подмята веселяшки.
Главанакът понечва да се усмихне (да, наистина се хвана), но над адамовата му ябълка се появява червена резка и в очите му избликват сълзи.
Двамата галфони се дръпват настрани. Главанакът поглежда назад през рамо. Долната му устна е издадена и сега той прилича повече на третокласник, отколкото на пубертет с петна от сперма по бельото, който през септември ще мърси коридорите на местната гимназия.
55