— Льошо? — пита пакистанецът с тревога. — Моля, кажи мене, че не много льошо.
При друг случай Брейди би разиграл театър, не защото се надява на бакшиш — такива като Бейтул не дават нито цент, — а заради удоволствието да види как пакистанецът започва да се поти още по-обилно — капките пот по челото му са мазни като олио. Но не и днес. Днес идването тук е само повод да напусне „Дискаунт Електроникс“, за да напазарува, и затова иска да приключи максимално бързо.
— Не, оправих го, господин Бейтул — отговаря, натиска командата за приключване на задачата и рестартира компютъра на мазната маймуна. След секунда връзката с касовия апарат е възстановена и на екрана се появяват иконките на четирите кредитни карти.
— Ти гений! — изкрещява Бейтул. За миг Брейди изпада в ужас, че това смърдящо на парфюм говедо може да го прегърне.
21.
Брейди напуска рая на селяците и потегля на север към летището. В търговския център „Бърч Хил“ има магазин „Всичко за дома“, където сто на сто ще намери всичко необходимо, но той се отправя към търговския комплекс „Скайуей“. Намислил е нещо рисковано, безразсъдно и ненужно и е безсмислено да увеличава риска, като отиде в магазин, разположен под един покрив с „Дискаунт Електроникс“. Не сери там, където ядеш.
Ето защо избира хипермаркета „Градински свят“ в „Скайуей“ и още с влизането разбира, че е направил правилен избор. Магазинът е грамаден и в събота по обед през този пролетен ден е претъпкан с клиенти. Той взема две кутии „Пор-мор“ от отдела за пестициди и ги слага в количката, която за камуфлаж вече е напълнил със стоки за градината: тор, мулч, семена и градинско гребло с къса дръжка. Съзнава, че е лудост да купува тази отрова, при положение че вече е поръчал и след няколко дни пратката ще пристигне на безопасния адрес, но не може да чака. Не може да чака нито миг. Вероятно ще успее да отрови кучето на чернилките чак в понеделник, може би дори във вторник или в сряда, но трябва да прави нещо. За да чувства, че… как го беше казал Шекспир? Че се е опълчил сам срещу море от мъки65.
Той стои на опашката с количката и си мисли, че ако младата жена на касата (и тя маймуна от арабския свят — градът е наводнен с тях) му каже нещо за кутиите „Пор-мор“, дори нещо напълно безобидно като „Този препарат наистина е ефикасен“ — ще се откаже. Твърде голям е рискът да бъде разпознат и идентифициран: „О, да, сещам се за тоя младеж — изглеждаше изнервен. Купи градинско гребло и отрова за порове.“
„Може би трябваше да си сложа черните очила — казва си. — Тук сума народ е с черни очила и нямаше да се набивам на очи.“
Но вече е твърде късно. Оставил е черните си очила марка „Рей Бан“ в субаруто пред „Бърч Хил“. Остава му само да стои на опашката и да си заповядва да не се поти. Което е все едно да кажеш на някого да не мисли за синя полярна мечка.
„Забелязал го, защото се потеше много — ще каже на полицията мазната арабка (която сигурно е роднина на Бейтул). — И защото купи отрова за порове. Тази със стрихнина.“
За момент му идва да избяга, но вече и пред него, и зад него има хора и ако си тръгне, няма ли да направи впечатление? Хората няма ли да се запитат защо…
Някой го бута по гърба:
— Мръдни малко, приятелю.
Брейди няма вече избор и побутва напред количката. На дъното ѝ са крещящо жълтите кутиите с „Пор-мор“. За Брейди жълтото е цветът на лудостта и наистина да пазарува тук е пълна лудост.
В този момент му хрумва успокоителна мисъл — като хладна ръка върху изгарящо от температура чело: „Прегазването на чакащите пред Общинския център беше още по-голяма лудост… но отърва косъма, нали?“
Да, и сега ще му се размине. Мазната арабка прекарва покупките му под скенера, без да го погледне. Не вдига поглед дори когато го пита дали ще плати с карта или в брой.
Той плаща в брой. Не е чак толкова обезумял.
Сяда зад волана на фолксвагена (паркиран между два камиона, за да не се набива на очи с яркозеления си цвят) и диша дълбоко, за да укроти ударите на сърцето си. Мисли за близките си планове, което още повече го успокоява.
Първо, Одел. Помиярът ще умре в адски мъки и чернилките може да не се усетят, но дебелият ДВО ще разбере, че се е случило по негова вина. (От научна гледна точка ще му е интересно дали дъртото ченге ще си признае. Обзалага се, че няма.) Второ, самият ДВО. Ще му даде няколко дни да се терзае от вината си и кой знае? Може би все пак ще реши да се гръмне? Само че надали ще си тегли куршума. Тогава ще му свети маслото, макар че още не е решил как. И трето…
65
Цитат от известния монолог „Да бъдеш или да не бъдеш“, „Хамлет“, действие III, сцена 1. — Б. пр.